Тодор Гладков е роден през 1938 г. в гр. Троян. Завършил е Учителския институт в София (1959 г.) – специалност география и биология. Бил е преподавател по география и директор в с. Български извор, Ловешко, и в Троян (ОУ „Ив. Хаджийски“). Има І и ІІ клас-квалификация, а през 1999 г. защитава І ПКС в ЦИУУ – София, на тема „Пътуващото училище – ефективна форма на географско познание“. Участвал е в три национални педагогически четения, една национална конференция и три географски конгреса. В продължение на 20 години сътрудничи на сп. „Обучението по география“. Има публикации и в сп. „География“ и „Природа и знание“. От 2000 г. е пенсионер.

Вашата изложба е забележителна ретроспекция и на един живот, отдаден на децата и географията. Има ли символика в нейното оригинално заглавие? По стара народна традиция, когато бебето направи първите крачки и започне неуверено да стъпва по земята, баба му омесва питка и я търкулва, за да я стигне детето. И ето, вече 20 години ние гоним своята питка!
Ние вървяхме ... Защо назовахме така нашата изложба? Отговорът е: защото вървяхме в два исторически периода: вървяхме при социализма, вървяхме и при прехода към капитализъм. Защо тръгнахте и продължавате да вървите? В името на Н. В. УЧЕНИКА. Когато се изправиш пред десетките детски очи, вперили питащ поглед в теб, трябва да си безчувствен, за да не отговориш на техните потребности – защото те искат да знаят, искат да видят, искат да преживеят своето детство, искат приключения, романтика, искат да имат спомени от своето детство... Затова вървяхме ... Сега почти всички деца, минали през тези дейности, са вече големи. Едни от тях са студенти, други са завършили и вече са се реализирали в живота, а една част, за жалост, напуснаха България, за да търсят своя хляб по чужди земи. Но където и да бъдат, те винаги ще се връщат към своя корен, към спомените от своето детство, защото носят в себе си не само родния край, но и България.

А накъде вървяхте?
От близкото към далечното. След родния край пред нас беше България. А когато заякнахме и станахме по-уверени, също като млади орли напуснахме родното гнездо, за да полетим на хиляди километри из необятната руска земя. Какво вие и вашите спътници никога няма да забравите? Няма да забравим местата, по които стъпихме. Няма да забравим тръпката от срещата с такива светини от нашата история като тракийските гробници в Казанлък и Свещари, стария Несебър, гордия Рилски манастир и Боянската църква, обявени за паметници на културата под закрилата на ЮНЕСКО.
Няма да забравим природните феномени, до които се докосвахме – Триградското ждрело и ждрелото на р. Ерма, Чудните мостове в Родопите, Белоградчишките скали и Стобските пирамиди, Мадарския конник.
Стъпихме на редица Старопланински върхове – Ботев, Амбарица, Купена, Жълтец, Вежен, Параджика, Юрушка грамада. Бяхме на първенците на Витоша, Родопите, Средна гора и Пирин. Любувахме се на звездното небе от Обсерваторията на Рожен.
Не се забравят и прелестите на подземния свят в пещерите Ягодинска, Дяволското гърло, Ухловица, Магурата, Леденика, както и скалните манастири по поречието на река Русенски Лом. Не ще забравим тежките походи по планинските пътеки. Вахтата, когато всички спят, а ти трябва да бдиш за спокойния сън на своите другари. И не само да бдиш, а и да им сготвиш вкусно ядене. Винаги ще си спомняме буйните огньове и сладката раздумка край тях по време на палатъчните лагери. А чеверметата „по хайдушки“ бяха истинска атракция в края на експедициите... Спомени! Спомени! Спомени, които понякога навяват и малко тъга! Но именитата наша певица Лили Иванова в една своя песен казва: „Всеки спомен е едно танцуване с отминалото щастие.“ Ние бяхме щастливи...

С кого вървяхте през тези дълги години?
Хората, които прегърнаха идеята да станат приятели на природата, бяха много. Аз от сърце им благодаря за всеотдайността и загрижеността към съдбата на децата, за да ги върнем живи и здрави.
Експедициите нямаше да са същите без чичо Дачо, без „добрий“ Николай Добрев, без Румяна Андреева и доц. Петър Желев, когото с право нарекохме „науката“. Редом с мен вървяха и моите ученици – Петър Стоев, Борис Йовчев, Бонка Русенова, Мария Камачарова, Даниела Кацарова, Богдана Христова.
Медицинските работници Виолета Кацарова и Христо Радулов дълго ще си спомнят големия риск, който бяха поели, тръгвайки към неизвестното за сметка на своите отпуски, както и безсънните нощи, прекарани в бдение над здравето на децата.
В отделни етапи от експедициите и пътуващите училища участваха Цветанка Босева, Стойко Христов, Пеньо Боджаков, Станка Илиева, Йовка Марковска, Дочка Йончева, Ценка Петрова, Мариета Жекова, Мария Шошкова, Мирослав Пенчев, Пламен Кюркчиев, Пенка Острева.
Няма да е справедливо да не отдадем заслуженото на планинските спасители: Николай Бараков, Георги Златев, Димо Минков – със своя професионализъм те допринасяха за сигурността на нашето пътуване.

Една от постигнатите цели по вашия път?
Години наред пред нас стоеше изключителна задача – докосвайки се до чудния свят на растенията от нашия Балкан, да създадем Червена книга на родния край, в която да посочим най-застрашените от изчезване растения. И след толкова труд тя е вече факт – „Зеленото богатство на НП „Централен Балкан“ е нашият подарък и завет за всички, които ще минат по стъпките ни в Стара планина.

Вашите пожелания към последователите ви и читателите на сп. „Обучението по география“?