Володя Сорокин (р. 1952 г. в гр. Самара, Русия) има два паспорта – руски и български, но се смята за „гражданин на света“. Завършил е Аерокосмически университет в родния си град (1976 г.), където баща му е професор. Перспективата за академична кариера не го удовлетворява и след 3 години стаж като инженер постъпва в Института за кинематография в Москва, където през 1979 г. завършва с отличие специалност „кинорежисура“. В Москва се започнава с българската студентка Лили, за която се оженва през 1977 г. Имат дъщеря Женя, студентка. От 1980 г. В. Сорокин живее със семейството си в София и 12 години работи като режисьор в Българската национална телевизия. След големите съкръшения в БНТ остава безработен. От 1994 г. е професионален пътешественик и като такъв е обиколил с велосипед 64 страни в Европа, Азия, Австралия, Африка, Северна Америка, като е навъртял над 60 000 км.

Г-н Сорокин, Вие се определяте като професионален пътешественик. Такива хора в света са единици, а в средата на тази малка самобитна общнаст името Володя Сорокин заема особено място. Как математикът-кинорежисьор стигна до попрището професионален пътешественик?

Баща ми мечтаеше да продължа по неговите стъпки и беше ми избрал тиха, спокойна и солидна академична кариера в секретния град с военни заводи Куйбишев (днес Самара). В началото така и започнах – след математическата гимназия – ВУЗ по аерокосмонавтика, после – преподавател по висша математика в катедра, инженер в лаборатория по системен анализ. И тогава осъзнах, че такъв живот не е за мен.. Резкият житейски завой, който направих, съвпадна с приемането ми в Института за кинематография - в конкурса освен предимствата на техническата си професия имах и известен опит като сътрудник на различни вестници. За четири години в Москва не само усвоих тънкостите на киномонтажа, но успях да се запозная и с бъдещата си жена – българката Лили, студентка в Педагогическия институт. Това беше съдбоносна среща, на която дължа втория рязък завой в моя живот. Независимо от тогавашните братски отношения между СССР и България, на жена ми беше отказано разрешение да живее в затворения тогава за чужденци град Куйбишев. Нямахме друг изход, освен да заминем за България и да се устроим в София, където Лили получи работа. Аз пък скоро започнах като режисьор на документални филми в БНТ. Тогава купих и първия си велосипед, с който през 1981 г. предприех първото свое пътешествие из България…

След перестройката, изпълнени с вяра и надежда, ние се върнахме в родния ми град Самара – сега вече за Лили и за малката ми дъщеря Женя нямаше жителствени пречки. Но възникна нов проблем - липсата на работа. След две години това ни принуди отново да се зъвърнем в София. Но и тук нещата не се развиваха добре. През 1992 г. аз попаднах в групата на 50 съкратени от БНТ режисьори.

Когато започна да ме обвзема отчаянието на безработния, седнах над лист хартия и нахвърлих това, което най-много ме привлича – пътешествия, природа, нерегламентиран работен ден без началници, спорт, творчество… С една дума на 42 г. исках да съм истински свободен. Тогава изведнъж осъзнах, че тези на пръв поглед разнородни занимания са взаимосвързани в едно – околосветско пътешествие. И тъй като нямах пари, решението беше – с велосипед. Обикаляйки света, аз щях да продължа да се занимавам и с любимата си работа – да правя документални филми и да пиша книги. Като свободен човек!

За начало пробвах с обиколка на Черно море… Постепенно влязох в съзвучие с ритъма на природата и със собствения си душевен мир. След 3 месеца се върнах в София, но вече знаех, че връщане към стария начин на живот няма.

Своите пътешествия с велосипед сте започнали в България. Кои бяха по-големите обиколки?

Първото си велопътешествие направих през 1981 г. – поводът беше официалното честване на 1300-годишнината от създаването на България. Тогава бях на 28 години и за първи път обиколих страната, като за 15 дни изминах 1300 км. През 1985 г. предприех обиколка в Стара планина – 600 км за 7 дни, с изкачване на вр. Шипка. През 1992 г. изкачих с велосипед вр. Мусала в Рила и за 60 дни навъртях 2500 км около Черно море.

По-късно, през есента на 1998 г., вече като професионален пътешественик обиколих за 1 месец границите на България - 2500 км: от София през Видин -Русе-Варна-Бургас-М. Търново-Кърджали-Гоце Делчев-Сандански-Кюстендил, обратно до София.

Кога и с какво започна професионалната Ви кариера на околосветски пътешественик?

Истинската ми кариера на околосветски пътешественик започна през 1994 г. На 12 август аз напуснах София на велосипед с невероятната, дори абсурдна идея да достигна Австралия. И успях – след много приключения и силни изживявания прекосих Азия и през Малайзия и Индонезия се добрах до град Пърт в Австралия. Навсякъде в този континент-държава бях голяма атракция - тук пътешествениците като мен са голяма рядкост. През Аделейд, където си зароботих парите за обратния път, продължих за Филипините и Южна Корея, откъдето достигнах Владивосток, а на 7 септември 1995 г. бях отново в София. За тези невероятни 390 дни навъртях на велосипед 20 000 км, прелетях на самолет 12 000 км и преплавах на параход 10 000 км. И скъсах 4 чифта обувки…


За Австралия заминах с 350 американски долара в джоба, върнах се с 40… Подкрепа получих от „Атлантическия клуб“ в София, който ми предостави видеокамера „Панасоник“ срещу подялба на авторските права над филмите, които направих. Те бяхя абщо седем и бяха показани по българските телевизии. Пътешествието си описах в книга, написана на руски и издадена на български в превод на жена ми Лили.

Австралийското пътешествие беше първият етап от околосветската ми обиколка. След Австралия обикалях и опознавах Европа. Балканите, Скандинавия, централната и южната част на Стария свят, свещенния Олим. През 1996 г. за пет месеца пътувах в 15 европейски страни. През 1997 г. продължих обиколката си из Европа, като пропътувах Скандинавския полуостров. Всички посетени места заснемах на филм.

И все пак Европа не е така интересна за пътешественика, всичко е прекалено подредено и предсказуемо, не те дебнат изненади.
Второто ми голямо пътешествие, което е VІ етап от моята околосветска обиколка, беше в Африка (с 450 долара в джоба), но този път пътувах на велосипед в компанията на художника от Кърджали Христо Габеров. Заминахме от София на 2 септември 1999 г. За триста дни ние изминахме 16 500 км и бяхме в 23 държави в Азия, Африка и Европа, като достигнахме крайната си цел – Кейптаун в Южна Африка. Африканската част от обиколката беше моето най-трудно пътешествие… Най-големите проблеми бяха водата за пиене (всеки ден трябваше да пречистваме 6-7 литра вода) и комарите, които носят малария.

По време на това пътешествие видяхме и заснехме прекрасни сюжети. В Близкия Изток – египетските пирамиди, Троя, невероятното Мъртво море, скалният комплекс Петра в Йордания. В Африка най-силно ни впечатлиха Кения, Танзания, Зимбабве, величественият водопад Виктория…Бяхме в Лайнспарк (Зимбабве) и на фотосафари в резервата Тарангири (Танзания), където снимахме лъвове. В Африка много ясно се чувства свободата – може би защото хората тук са естествени и непринудени.


Третото голямо пътешествие – VІІ и засега последен етап от околосветсктата ми обиколка, предприех в Северна и Централна Америка – за половин година (25.06-22.10.2001 г.) от Канада през САЩ и Мексико стигнах до Куба.


Какви качества трябва да има човек, за да стане професионален пътешественик?

Първото нещо – духът на свободен човек и огромното желание за пътуване. Освен физическа, трябва да имаш и голяма психическа издръжливост. По време на пътешествията аз не карам, а просто живея на велосипеда. И така виждам дори дребните неща – напр. хамелеон, пеперуда, скорпион. Мога да спра и да ги снимам. Освен с осезание, мога да възприемам света и с обоняние. Аз живея в досег с природата, движейки се из нея.И спя под небето – хотел с безброй звезди…Така с всички сетива усещам свободата.

Защо избрахте съдбата на самотния пътешественик? Бихте ли разказали как осъществявате вашите пътешествия.

Верен съм на принципа си за автономност, поради което пътувам с възможния минимум багаж и пари. Както често се шегувам, да пътешества с пари може и глупак, а без пари – само руснак.
Пътувам с велосипеди, произведени в България (марка „Тирол“ и „Кросс“) – досега съм сменил пет. Те освен моите 85 кг возят още около 30 кг багаж – инструменти и резервни части за велосипеда, палатка, малка печка-чудо, малко дрехи, видеокамера, фотоапарат, бележник, 5-6 кг. храна – овесени ядки, макарони, бульон, сухо мляко, захар, кафе. На място купувам само хляб и макарони. Десерт обикновено получавам по пътя безплатно – различни видове плодове.

Спя там, където не се плаща – в пустини, в гори, в планини, в джунглата. Спал съм в храмове и манастири – християнски, будистки, мосюлмански; в полицията, в изоставени или строящи се сгради, при аборигени и йоги, веднъж дори в затвора.
Случва се да бъда и гост на гостоприемни местни хора – те имат желание да си побъбрят с околосветски пътешественик или просто да се смилят над един странник. Опитът ме е научил да не злоупотребявам с гостоприемството. Гостът е като рибата – на втория ден вече започва лошо да мирише.

Пътувам само през светлата част на денонощието, независимо от метеорологичните условия, и за един ден обикновено изминавам с велосипеда около 100 км. За щастие здравето не ми е изневерявало. Убедих се през тези години, че човешкият организъм, когато попада в екстремни ситуации, се мобилизира невероятно много и се справя блестящо. Имах само един много сериозен здравословен проблем – случай на тежка форма на тропическа малария в Африка (Мозамбик). Десет дни поддържах температура 39-400С. Като по чудо оздравях благодарение на грижите на лекар – мой сънародник, работещ в болницата в град Тете. Освен това седмица съм лежал в болница в Банкок, след като ме удари кола на шосето. За щастие, пак без сериозни последици – травмите бяха леки. Досега все-още не съм бил нападан и ограбван по пътищата, ако не се смята набезът на 30 маймуни в Тайланд. Те ме издебнаха, докато се къпех и безцеремонно разграбиха вещите ми, за отвоюването на които се наложи да водя битка. Бог бди над странници като мен и ни помага в тежки моменти.

Примерът и особено разказите на пътешествениците са заразителни. Вероятно при Вашите многобройни срещи и беседи в България сте имали много предложения за спътници в самотните Ви пътешествия?

Да, вярно е. И странно, най-често от дами… Аз обикновено пътешествам сам, отговорността нося само за себе си. И на лишенията и изпитанията подлагам само себе си. За съжаление с това не спестявам притесненията и тревогите на най-близките си хора – Женя, Лили, моите родители в Самара.

Само в Африка имах придружител – Христо. Той е 20 години по-млад от мен и умее това, в което аз съм слаб – говори английски, справя се с всякакви повреди на велосипедите, прекрасно рисува. Моите впечатления по време на пътешествието са описани в книгата, която написах, за африканската ни одисея.

Вие сте в прекрасна физическа форма, която е в унисон с духа на пътешественика. Полагате ли специални грижи и ограничения?

Някои в България когато четат или слушат за Сорокин си го представят като супермен. И безкрайно са учудени и дори разочаровани, когато видят този „железен мъж“ в заведение понякога да пуши цигари и да пие бира, а понякога и водка или ракия. Аз съм обикновен човек и нищо човешко не ми е чуждо. Аз съм просто руска душа…

В интервю разказвате за един от своите най-ранни спомени – ярък и знаменателен като детски сън, който се сбъдва…

Когато бях на три години, в навечерието на рожденния ми ден ме попитаха какво искам да получа като подарък. „Кон“ – отговорих аз, като си мечтаех с него да се измъкна от затворения и скучен град Куйбишев и да обиколя целия свят. Този спомен е един от първите ми, но е много ярък в моето съзнание. Кон естествено тогава не получих – семейството ни живееше на шестия етаж в типична за времето си руска „комунална“ квартира – 3 семейства в 3-стаен апартамент с обща кухня, тоалетна и баня. Но за разлика от повечето деца, аз запазих този романтичен стремеж към пътешествията. И не само го запазих, но намерих сили и воля да го осъществя. Макар и вече на 42 години, аз дръзнах да стана отново дете – любознателно, откриващо света. За това може би помогна и тази странна черта в характера ми да плувам срещу течението…

Пожелавам всеки да има своята мечта и да не престава да я следва докрай. Не е задължително да си пътешественик. Един иска да стане лекар, друг – писател. Важното е да не се отказваш от мечтите си.

Само вътрешният стремеж ли Ви прави професионален пътешественик, или и изкушението от поставяне на рекорди?

Пътешественикът не тръгва, за да поставя рекорди. Но аз доказах преди всичко на самия себе си, че с малко пари и с много желание може да се обиколи светът.
Който чувства достатъчно сила и най-вече воля и стремеж към свободата, нека да опита да повтори моя пример. Пред такъв човек ще се отваря целият свят. А този, за когото подобен подвиг не е по силите, може да прочете моите пътеписи и преживявания по света. Така ще съприживее пътешествията и може би ще почувства духа на свободата – тази, която води странници като мен и осмисля живота им.

Вече разказахте каква е цената, която плащате, за да пътешествате. А какво Ви дават пътешествията?

Всяко ново пътуване ме прави по-мъдър. Променят се и ценностите в живота ми. Срещам се с много хора, виждам много страни и имам собствени впечатления – от натура. Те не са формирани от медиите, а от моите наблюдения и контакти.

Истина е, че всички хора мечтаят да пътешестват, да бъдат свободни. Но човекът е като кораб с много котви – работа, семейство, кола, вила… И всички те го държат здраво прикован. Тогава го обсебват медиите и му формират мирогледа, който много често е изкривен. А онези пък щастливи пенсионери, които са дочакали и получили възможността да обикалят света като туристи, попадат в капаните на друг тип бизнес с предварителна режисура и подбор на представите…

А Вие какво давате на света със своята професия на пътешественик?

По време на моите пътешествия видеокамерата, фотоапаратът, бележникът и диктофона, които нося, „запомнят“ моите видения на живо и изблика на чувствата, запечатват багрите, прекрасните пейзажи, срещите с хората…Така се появиха 16 филма, 2 книги, над 1000 оригинални снимки.

За нашите читатели ще бъде полезно да знаят кои книги сте написали.

Първата беше „До Австралия за един долар“– тя претърпя 3 издания. През 2001 г. излезе „До Южна Африка на велосипед“. Подготвил съм книга и за пътуванията си из Европа. Имах намерение да напиша по една книга за всеки континент…

„За да обиколя целия свят с велосипед, са нужни от 10 до 12 години. По мои данни по света пътешестват с велосипед около 50 мъже, няколко жени и три семейства. Аз лично познавам трима, които са тръгнали от своите страни и са се върнали след 10 години. Ендрю Кемпе - канадец, Лотар Неймиц - германец, Кен - японец. Такива пътешественици са или ергени, или разведени. Аз имам дъщеря и съпруга и не мога да замина за 10 години. Пътувам по света не само заради самото пътешествие, а за да напиша по една книга за всеки континент, да фотографирам, да снимам филми, да разказвам за моите приключения. Година пътувам, година обработвам материалите и по този начин за шест години имам „чисто“ пътешествие три години.“ (с. 6)

Къде могат да бъдат намерени тези книги?

Който желае да има тези книги, може да установи контакт с мен чрез електронния ми адрес volodiasorokin@mail.bg – аз ще му изпратя екземпляр с автограф. Допълнителна информация за моите книги, както и за моите филми, може да се прочете в Интернет-сайта на Володя Сорокин на адрес: тел. 957 412 57; www.volodiasorokin.hit.bg

Вие сте направили професионални филми за местата, които сте посетили. Част от тези филми вече са излъчвани по българските телевизии, но представляват интерес и за учителите по география, които биха ги използвали в преподавателската си работа.

Имам 16 авторски филми за околосветската си обиколка: съответно за пътешествията до Австралия (6 филма с продължителност 2 часа), до Африка (5 филма – 2,5 часа), до Европа (2 филма – за Австрия, Франция, Италия, Германия – общо 1 час), до Скандинавия (1 филм от 30 минути за Финландия, Дания и Швеция), до Гърция (1 филм от 30 минути). Един филм е посветен и на обиколката ми по границите на България през 1998 г.

За желаещите да ползват моите филми аз предлагам и оригинална беседа от автора – срещите, които съм имал досега в български училища показват, че децата с голямо желание и много емоционално съприживяват моите приключения и най-важното – възприемат много непринудено нова оригинална информация за света.

Като човек, копнял цял живот за пътешествията, имахте ли по-специално отношение към географията – учебния предмет, най-близък до пътешественик

Трябва да призная, че географията открих чрез осъществените пътешествия. Натрупах много знания за света и за неговото разнообразие. Сега географията за мен е „специален предмет“. Многократно съм бил и в ролята на „учител по география“, разказвайки в класните стаи пред жадните за приключения детски очи за моите пътешествия. Мисля, че географията вече е част от мен, може би ще стане в близко бъдеще и моя съдба…

Какви са бъдещите намерения на професионалния пътешественик Владимир Сорокин?

Първоначално исках за 10 години да обиколя 100 страни, но не успях. Стигнах до 64 страни… Натрупах много нови впечатления, материали, знания. Все-повече ми се иска да ги споделям с широка аудитория, да направя съпричастни много хора, нямащи моята възможност да пътуват, и особено – да стигна до душите на децата, за да им дам част от моята страст и вяра в мечтите… В близък план започвам работа като водещ предаване за пътешествия и туризъм в новата кабелна телевизия T.TV.I (Travel TeleVision International). То ще се излъчва от началото на август. За предаването предстои да подготвя редица нови филми, вкл. и за места и страни, които се надявам тепърва да посетя.


Какво ще пожелаяте на читателите на сп. „Обучението по география“?

С Володя Сорокин разговаря Петър Стефанов