Пътят по трансамериканската магистрала не е лек. Той минава през невероятно стръмните склонове на Андите – къде по тераси, къде през тунели, но целият е осеян с малки паметни плочи на загинали пътници. На места е почти засипан от околните пясъци, навявани от местните силни сухи ветрове. Дори има работници, чиято работа се състои в това постоянно да чистят натрупания върху шосето пясък (и денем, и нощем). Интересно бе да посетим един от многобройните крайпътни параклиси, отрупани с изкуствени цветя и посветени на известни и неизвестни светии. Един участък от пътя, северно от устието на р. Чала, бе особено екзотичен. На фона на прекрасните студени сини вълни на океана, върху сиво-жълтия скалист бряг растяха огромни, високи до 7–8 м кактуси, образуващи необикновена, но красива гора. Повече от половин час не спрях да обикалям и снимам този екзотичен кът. Пустинният климат и своеобразният ландшафт тук са резултат от действието на прочутото студено Хумболтово течение.
Избрахме за почивка и къпане един огромен плаж, каквито в тази част на света се срещат много – до големи дюни, губещи се в подножието на Андите. Странно е усещането да бъдеш сам на брега на океана, а зад гърба ти да е най-величествената планина на Южна Америка. Недалече една табелка съобщаваше, че тук от местния залив е започвал един от „вертикалните“ пътища на инките. Според учените имало специално обучени инки бегачи, които за кратко време доставяли продукти от морето до столицата Куско и главният вожд можел да обядва с прясно хваната риба. Ние си купихме от една местна жена жълт плод или зеленчук, така и не разбрахме точно какво е, наречен пепино. Той изглеждаше като домат, а имаше вкус на пъпеш.
В късния следобед пристигнахме в платото Наска. Недалече от едноименния град се намира неголямо летище, откъдето се осъществяват полети над платото. Много е писано за една от най-големите загадки на миналото. Хипотезите за произхода и предназначението на огромните рисунки на повърхността на Наска са повече от неговите изследователи. Много от тях, изучавайки все по-задълбочено тази мистериозна загадка, променяли хипотезите си, но и до ден-днешен няма единно мнение по този въпрос.
Наричат Наска „най-голямата картинна галерия в света“ и „най-значителното археологическо откритие на XX век“. През 1931 г. двама млади американски летци – Робърт Шипи и Джордж Джонсън правят първите въздушни снимки на археологически обекти в Перу, които се виждали под крилата на самолета им. Но историкът Паул Косок, ръководител на катедра по история в Лонг Айлънд, е този, който фотографира подробно Наска и публикува статия за плетеницата от фигури, които е наблюдавал. Светът не му повярвал, още повече, че през мъртвата пустиня на Наска преминавала Панамериканската магистрала и никой от строителите дори не забелязал съществуването на подобни линии. Явно те били скрити за очите на земните жители. Паул Косок установил с изненада, че строителите на Панамериканската магистрала прокарали шосето напречно на една от най-интересните рисунки на огромен гущер, като така му заличили краката.
Естествено, че нямахме търпение да погледнем рисунките от единственото място, откъдето могат да бъдат обхванати с поглед от въздуха. С малък четириместен самолет излетяхме и след няколко минути вече бяхме над легендарното плато. Човек трудно може да опише вълнението си. На жълтеникавата повърхност на платото, лишено от каквато и да е растителност, се очертават добре своеобразни стилизирани рисунки на животни, „космонавти“, геометрични фигури, прави линии, преминаващи през околните хълмове – свят на символи в една странна реалност.
В тази „картинна галерия“ могат да се видят 18 изображения на птици, а също огромна акула, паяк, същият онзи гущер, дълъг 190 м с отрязаните от шосето крака, загадъчно същество, приличащо на куче с тънки крака и много дълга опашка. Забележителна маймунка е нарисувана с една четирипръстна и една петпръстна лапа и удивително голяма опашка във вид на спирала. Както колибрите, така и маймуните живеят чак от другата страна на високите Анди, в тропическите гори. Предполага се, че единствено търговците наска са ги виждали на пазарите, най-големият от които бил в района на днешния град Аякучо. Те вероятно са заменяли свои стоки за тези екзотични животни, които са пренасяли в родните си места. Изображенията на хора са по-редки, интересна е фигурата, на която човек е с глава на кукумявка. А колкото до геометричните фигури, просто е невъзможно да се опише с думи безкрайната им плетеница.
Обикаляйки фигурите, разхвърляни на доста голямо пространство, неусетно с приземяването имаш чувството, че сега, след като си ги видял, разбираш защо никой не може да даде ясен отговор на тази световна загадка. Може би това чувство изпитах за първи път когато видях египетските пирамиди. Мистериите на древните явно няма лесно да разкрият тайните си, независимо от съвременните средства на изследване.
Казват, че който лети над платото, създава своя хипотеза. Е, и аз се опитах да създам своята за произхода на всичко видяно в платото Наска. Тя може и да съвпада с тази на други посетители, но… нали е само хипотеза. Доказано е, че в древността са съществували високо развити цивилизации в тази част на Южна Америка. Съществували са държавни образувания, в които е течал активен обществен живот. Защо и тогава да не е имало своеобразни „олимпийски игри“? Хората да са се събира ли на определено място и да са премервали силите си в различни дисциплини. Идвали представители от различни племена и народи, населяващи тогава континента. Затова на огромния „стадион“ Наска те пристигали по различен начин, защо не и по въздуха. Събирайки се, провеждали своите игри, като всеки път, когато пристигали отново, имало изобразена нова фигура на животно, което се среща в някой от районите, обитаван от участници в игрите. И така на платото се появили образи на животни, които не се срещали иначе на крайбрежието. Така се появили колибри, маймуни, както и други по-странни фигури. И игрите се откривали именно на новата фигура, като участниците бягали по нейните очертания за време и побеждавал най-бързият. Затова може би фигурите са нарисувани с непрекъсната линия, за да не става объркване по време на бягането. А останалите линии, триъгълници, трапеци, квадрати и пр., са били предзназначени за някои от „класическите дисциплини“ на надбягвания, излитания или кацания… Кой знае, може пък и така да е било...
Погледнати отблизо, линиите на рисунките представляват дълбоки бразди, откриващи жълтеникаво-бялата скална основа, разположена под кора от горен слой кафеникав пустинен пясък и тъмни окислени камъни. Защо е бил избран този способ на очертаване? Отговорът е в географията на района. Тук климатът е сух и горещ, а дъжд пада рядко, и то не всяка година. Духат сравнително силни ветрове, които отнасят пясъка и след себе си оставят само чакъл, който от своя страна под влияние на суровия климат също впоследствие се руши. Постепенно се образува т. нар. пустинен лак (пустинен загар), който е с кафеникав блестящ цвят. Така хората, създали рисунките, отстранили тъмните камъни, за да се появи светлият слой отдолу, и те изпъкнали чудесно на тъмния фон.
Много са хипотезите за тези рисунки. Смятало се, че правите като стрели линии са всъщност стари пътища на инките, или че представляват напоителни канали. „Но това са тълкувания – пише в книгата си „Завръщане към звездите“ известният изследовател Ерих фон Деникен, – противоречащи на здравия разум! Защо пътищата ще започват насред равнината и изведнъж след това ще прекъсват? Защо линиите ще се пресичат, образувайки координатна система, ако са били пътища? Защо следват розата на ветровете – та пътищата имат задачата да осъществят съвсем земни цели, при това по възможно най-кратките разстояния. И защо напоителни канали ще имат формата на птици, паяци и влечуги?“
На залез слънце посетихме дома и гроба на една жена, станала легенда в Перу, завинаги свързала името си с изследването на Наска – немкинята Мария Райхе. Повече от половин век от живота си тя посвещава на проучването на рисунките в платото. И не се задоволява само с изследвания от земята. Качва се неведнъж на самолет и на хеликоптер, за да разглежда картините и фигурите в истинската им форма.
Неведнъж са виждали Мария Райхе с автоматична камера в ръка да виси на 500 м височина върху специално приспособление, за да направи снимки от необходимия ъгъл. След себе си тази изключителна жена оставя огромен материал, резултат от непосредствени изследвания, проведени както на земята, така и от въздуха. В своята книга „Тайната на пустинята“ тя също отхвърля хипотезите тези линии да са били пътища или канали. Счита, че много по-вероятно е, ако не са религиозни знаци, тези линии да са свързани с летоброенето. Може би са представлявали някакъв съвършен календар. Възможно е знаците по земята да включват информация, видима от небето, която би трябвало да бъде предадена на бъдещите поколения, и то по траен начин. Мария Райхе пише в книгата си: „Не е напълно сигурно дали е възможно астрономическо тълкуване на всички линии, тъй като има и такива, които не биха могли да отговарят на никоя звезда, появяваща се на хоризонта през тези времена.“
А ето какво се сгласи една от най-интересните и смели хипотези, изказана от Деникен:
„Недалече от днешното градче Наска, някога върху безлюдната равнина се приземили чужди разумни същества и създали импровизирано летище за космическите си кораби, които трябвало да действат в близост до Земята. Върху идеалния терен те създали две писти. И може би обозначили пистите за кацане с непознат за нас материал? Космонавтите осъществили – за кой ли път – своите задачи и отлетели обратно на своята планета. Но племената, предшестващи инките, наблюдавали тези чужди същества по време на работата им и били силно впечатлени от тях. Те желаели най-горещо завръщането на тези „богове“. Чакали години, и тъй като желанието им не се сбъдвало, започнали така, както видели от „боговете“, да създават нови линии в равнината. Така възникнали допълнения към първите две писти“.