Изследванията върху биологическия кръговрат на хранителните елементи и съвременните процеси в почвите под влияние на човека, системното изучаване на триединството „почвени свойства – почвени процеси – фактори на почвообразуването“ доведоха до редица нови теоретични и практически обобщения. Номенклатурата и критериите за класификация на почвите претърпяха изменения. Във връзка с подобренията в световната класификация на FAO (Организация по прехраната) към ООН и въвеждането на Международната справочна база за почвите (WRBSR) през последните години почвената класификация и диагностика в нашата страна придоби нов облик.
Цел на настоящата статия е да представи в по-популярна форма възможно пълен и нагледен таксономичен списък на почвите в България на основата на системата за диагностика и класификация на ФАО за почвите в света. Това става възможно благодарение на богатият изследователски, картографски, геоморфоложки и аналитичен материал за нашите почви. Като обобщава световните постижения и дава възможност за свободна комуникация и глобално научно развитие на почвознанието, ФАО-системата се възприема от почвоведите от цял свят като световна, базова и напълно научно издържана. За прогреса на нашето почвознание повече от очевидна е необходимостта от активна работа в тази насока. От извършеното досега се вижда, че ФАО-системата вече се възприема и одобрява и у нас. Но въпреки това има нужда от още много разработки, които ще позволят нашата наука за почвите именно чрез тази система да се приближи по-пълно към световния научен прогрес в почвознанието.
Предлаганата статия се базира главно на метода на съпоставяне на концепциите за факторно-генетичната същност на почвите и концепцията за диагностичните почвени хоризонти и свойства, които дефинират почвите и позволяват таксономичната им идентификация и подялба. Това, както и използването на преводни коефициенти заради различия в налитичните методи (напр. за механичния състав и други показатели), твърде много улесни задачата, тъй като използваните у нас диагностични хоризонти и техните дефиниции са близки с тези на ФАО. В този контекст е използван принципът на присъствието или отсъствието на даден диагностичен хоризонт или свойство, маркирани в измерими и видими в настоящия момент особености на почвения профил, а не тълкувания за природата на почвообразувателния процес или на физикогеографските фактори и съчетанието им (в използваната досега у нас класификация има такива).
Приложената обобщена таблица за българските почви и техните имена по международната номенклатура (табл. 1) е разработена въз основа на съответен анализ на публикациите за нашите почви, базиращи се на дългогодишни почвено-картографски и почвено-генетични изследвания на българските почвоведи из цялата страна. Разпространението на отделените почвени типове и подтипове в България е посочено на приложената карта (вж. ІV корица – условните знаци към картата са отпечатани на стр. 63)
Основни почвени типове и подтипове, разпространени в България
І. Зонални почви
Черноземи (Chernozems)
Черноземите са известни като калциево-хумусни почви с широко разпространение в континенталните и умереноконтиненталните области на Европа, Азия и Северна Америка. Като самостоятелен почвен тип те са отделени за първи път от руския почвовед В. Докучаев през 1883 г. Той ги нарекъл „царят на почвите, главното и основното богатство на Русия„.
Почвеното богатство и на нашата страна се дължи в голяма степен на черноземите. Те са разпространени в Северна България, където в долния лесорастителен пояс заемат почти изцяло западната и централната част на Дунавската (Мизийската) хълмиста равнина, южната част на Добруджанското плато и част от Лудогорието. Тези земи покриват около 20 % от общата площ на страната. Черноземите са образувани върху льос, льосовидни седименти, глини, мергели и варовици при наличието на ливадностепна и горскостепна растителност. Най-благоприятни условия за тяхното развитие и формиране има в областите с разнотревно-житни треви. Тези условия и редуването на влажни и сухи периоди през годината подпомагат хумификацията, насищането на хумуса с калций и излужването на карбонатите.
Карбонатите се натрупват на различна дълбочина в профила и варират от 0 до 20 %, във връзка с което черноземите се подделят на четири подтипа (вж. табл. 1): карбонатни (кестеняви), обикновени (излужени), лесивирани (деградирани) и глееви (ливадни). В зависимост от мощността на хумусния хоризонт или според хумусното съдържание черноземите се подразделят на следните видове: слабо мощни (с хумусен хоризонт до 40 cm), средно мощни (40-80 cm) и мощни (над 80 cm).
Файоземи (Phaeozems)
Наименованието им идва от гръцката дума „phaios“ (тъмен) и от руската „земля“ (земя). Тези почви най-общо се определят като тъмни черноземновидни. Като почвен тип са обособени от досегашните тъмносиви горски и деградираните (оподзолени) черноземи. Файоземите са разпространени между черноземите и обикновените лесивирани почви, в райони с преходноконтиентален климат в Северна България. Релефът, върху който са разположени, е равнинен и слабо хълмист. Почвообразуващите материали са льос и льосоподобни глини. Повечето от тези почви са обработваеми земи. Естествената разстителност е под силното въздействие на човека. На места върху файоземите растат гори от цер и благун, както и смесени дъбови гори с липа и воден габър. В България файоземите се подделят на три подтипа (табл. 1): обикновени, карбонатни, лесивирани и глееви. Те се определят предимно въз основа на степента на текстурна диференциация на профила.
Смолници (Vertisols)
Това са тъмно до черно оцветени глинести почви с добре изразен уплътнен (вертичен) хоризонт. При суша те силно се напукват и образуват широки (над 1 cm) и дълбоки (до 50 cm) пукнатини. Наименованието им е свързано със силната им лепливост (като смола) във влажно състояние, а международното – от латинската дума „verto“ (обръщане), тъй като за тях е типично разбъркването на почвата с материали от С-хоризонта нагоре по почвения профил, както и пропадане на структурни агрегати от повърхностния слой в пукнатините надолу.
По-съществените особености на смолниците са следните: високо съдържание на глина – над 60 %; много мощен хумусен хоризонт – 60-80 cm и повече; наличие на троховидно-зърнеста структура в най-горната част на хумусния хоризонт и на силно плътнен (вертичен) хоризонт по-долу; значително съдържание на карбонати във вид на белоочки (в някои смолници има и гипсови кристали); голяма количество набъбващи глини.
У нас са разпространени в долния лесорастителен пояс на Южна България, Горнотракийската низина, Тунджанската хълмиста област, Бургаската низина, някои от котловинните полета на Югозападна България, както и в Кулско и в Добричко. Срещат се предимно в тези форми на релефа, където има условия за натрупване на финочастични седименти и изветрителни материали или са изградени от диабаз, серпентин, амфиболити, които при изветряване дават голямо количество монтморилонитова глина. Типични са и за стари плиоценски езерни басейни, седиментите на които са обогатени с монтморилонитови глинести минерали и карбонати.
Смолниците са сравнително стари почви. В началото на своето развитие те са преминали през хидроморфен стадий, придружен с развитие на буйна тревна растителност. След дрениране на първичните почви, върху тях се развива и горска растителност. Срещат се и разредени дъбови горички, храсти от драка, дива круша, бряст и др. Във връзка с присъствието на карботнати, на гипс и на различно влияние на подпочвените води смолниците у нас се подразделят на четири подтипа (табл. 1): богати, карбонатни, ливадни и гипсови.
Лесивирани почви (Luvisols)
Към тях се отнасят почвите, които имат илувиален глинест Вt хоризонт, формиран следствие на акумулацията на глина и ил, механично изнесени от повърхностния хоризонт
А. Името им е свързано с думите „lessivage“ (фр.) и „luvere“ (лат.), които означават измиване, отмиване и с него се определят почви с илувиална акумулация на глина. Според световната класификация на ФАО тези почви се определят като лувисоли, а у нас – лесивирани.
Въвеждането на името „лесивирани почви“ в българската класификация се налага от нуждата то да се уеднакви с международната класификация и най-вече - от необходимостта да се избегне очевидното различие с почвите от лесостепните или средиземноморските райони на Европа.
Лесивираните почви са широко разпространени в България. Те заемат обширни площи в хълмистите и нископланинските територии на Дунавската (Мизийската) хълмиста равнина, Предбалкана, Южна и Средна България. Лесивираните почви се намират в условията на добър дренаж и интензивно селскостопанско използване със забележимо негативно антропогенно въздействие, проявено преди всичко в интензивната им ерозия. У нас те се подделят на 6 подтипа (табл. 1) от известните общо 8 световни подтипа.
Канелени почви (Chromic cambisols)
У нас те са известни като почви на сухите гори и храсталаци, разпространени предимно в Южна България. Канелените почви са образувани върху карбонатните скали на Чирпанските възвишения, Асеновградското подножие на Родопите, възвишенията между Хасково и Димитровград, Ямболско, Тополовградско и Източна Стара планина. Релефът в тези региони е предимно хълмист, осигуряващ добър дренаж на терените.
Естествената растителност на канелените почви е от нискостъблени гори и храсталаци, редини и пасища. Доминират съобществата на косматия дъб, благуна, пърнара, някои средиземноморски видове. Често срещани са разредените гори от източен габър, драка, смрадлика и тревни съобщества от кафтарика. Около 40 % от някогашните гори върху канелените почви са обезлесени и превърнати в обработваеми площи.
Почвообразуването при тези почви дълго време е протичало без прекъсване като ферсиалитно. Затова канелените почви са твърде стари и с много реликтови белези. Ферсиалитизацията, която протича главно през сухия период, обуславя образуването на железни съединения, които оцветяват почвата в канелен и червеникав цвят. Поделят се на два подтипа (табл. 1): типични и карбонатни.
Планосоли (Planosols)
В този почвен тип са поставени именуваните досега у нас псевдоподзолисти горски почви, които са разпространени в сезонно повърхностно преовлажнявани терени. Името им идва от латинската дума „planus“ (равен, хоризонтален). Тези почви са с диагностичен елувиален Е-хоризонт (тип албик) и глинест, много трудно водопроницаем Вt -хоризонт под него, поради което текстурната диференциация на профила е много голяма.
Първостепенно значение за формирането на планосолите има повърхностният елувиално-глеев процес (стагник) в условията на влошен дренаж. Ежегодно планосолите изпитват периодично повърхностно преовлажняване от застояване на валежни води и съответно силно изсушаване през сухия период. В практиката са по-известни под името „повърхностно преовлажнени почви“.
Планосолите са разпространени в цялата страна във формата на големи и компактни масиви или в по-малки ареали. В Северна България тези почви са развити главно в Предбалкана, а в Южна България са застъпени по-широко в Горнотракийската низина, Странджа, Сакар, Източна Стара планина, Дервенските възвишения и на други места. Върху различните геоморфоложки форми планосолите показват видими различия, като върху широките плата, както и на полегати и дълги склонове са най-добре изразени (с характерното повърхностно оглеяване, голяма текстурна и морфологична диференциация). Микрорелефът и нанорелефът придават много силна неравномерност на повърхностното преовлажняване и мозаичност на почвената покривка по отоншение на качествата и използването на планосолите.
Наред с климата и растителността, определено влияние върху образуването на планосолите оказват и почвообразуващите материали (елувий), както и преотложените плиоценски и старокватернерни седименти на киселите скалите (гранити, пясъчници, гранитогнайси). В зависимост от степента на наситеност с бази, българските планосоли се делят на неутрални (наситени) и кисели (ненаситени)(вж. табл. 1.).
Жълтоземи (Alisols)
Те са охристожълти и сивожълтеникави кисели почви с високо съдържание на обменен алуминий и характерна лешниковидна до ореховидна структура. Международното им име алисоли идва от по-високото съдържание на алуминий в тях. Тези почви са уникални за нашата страна и за Европа. Разпространени са единствено в Странджа върху слабо наклонени заравнености и сенчести долове във водосборите на реките Велека и Резовска. Почвените им свойства и състав са ярко отражение на субтропични климатични условия.
Жълтоземите са формирани под колхидско-понтийски широколистни гори, изградени от източен горун и благун с характерен подлес от вечнозелената странджанска зеленика. Тези почви са сенчести и са почти без тревна покривка, което благоприятства формирането на добра горска постилка. Жълтоземите у нас са поделени в два подтипа (табл. 1): обикновени и оглеени (стагнови).
Червеноземи (Nitisols)
Червеноземите също са разпространени в Странджа. Намират се под влиянието на по-влажен климат със субтропични елементи, при който годишните валежи са от 700 до 800 mm , със зимен максимум. Районът на разпространението им е интересен природен оазис за България и Европа със специфична флора от ендемични понтийски видове и развитие на елементарните почвени процеси алитизация, феритизация и рубефикация.
Червеноземите са сравнително дълбоки почви. Профилът им е с мощност от 50-75 до 110 cm. Най-съществената им особеност е яркият червен цвят в В-хоризонта, обикновено слабо изпъстрен от охрестожълти, зеленикави, черно-кафяви и синкави петна и жилки. Делят се на 3 подтипа (табл. 1): канелено-червени, обикновени и плитки.
Кафяви планинско-горски почви (Cambisols)
Тези почви са широко разпространени в света. Те са главният почвен тип и в планинските райони на нашата страна. По международната класификация са камбисоли - основен представител на най-голямата и най-многообразна почвена група в света. За нашата страна името им е уточнено като планинско-горски, което отговаря на тяхното географско разпространение. Те са кисели почви със слабо натрупване на глина в преходните хоризонти, с лек механичен състав и наличие на метаморфен Вw -хоризонт. Според наситеността с бази и степента на изразеност на хумусния хоризонт кафявите планинско-горски почви в България се делят на 2 подтипа (табл. 1): светли и тъмни.
Тъмноцветни планинско-горски почви (Mollic cambisols)
Дефинират се като тип поради специфичния им дълбок профил и мощен хумусен хоризонт. В световната класификация те се определят като подтип на камбисолите (Mollic cambisols, табл. 1), но в България все още се определят и като почвен тип. Тези почви имат мощен хумусен хоризонт (от 40 до 60-80 cm) и тънък В-хоризонт (при съотношение В : А = 1 : 0,5). Различават се от кафявите планинско-горски и преди всичко от тъмните кафяви планинско-горски почви с много мощния си и богат с органично вещество хумусен хоризонт и по-дълбок профил.
Тъмноцветните планинско-горски почви са разпространени в горната част на средния лесорастителен пояс под гори от клек, смърч, мура, бук с подлес от храстово-тревни видове като боровинка, власатка, полевица, мъхове и др. Тези почви заемат значително място и в долната част на високопланинския пояс, като освен това се вклиняват в зоната на кафявите планинско-горски почви, а при по-голяма надморска височина се развиват заедно с планинско-ливадните почви (до 2500 m). В България се различават 2 подтипа тъмноцветни планинско-горски почви (табл. 1): обикновени и торфенисти.
Планинско-ливадни почви (Umbrosols)
Отличителни черти на планинско-ливадните почви са тънкият им цвят, силната зачименост, рохкавост и високото съдържание на хумус – 10 до 30 %. Почвеният профил е непълен, органогенните хоризонти (Ачим и А) лежат непосредствено върху скалния рохляк (елувий) или пролувия. Цветът им е тъмен, а мощността най-често е 60-80 cm, като са пронизани от кореновата система на тревната растителност. В зависимост от натрупването и свойствата на органичното вещество те се разделят на три подтипа – обикновени (чимести), торфенисти и черноземовидни. Според тези показатели, както и по дълбочина на профила, те се отделят от ранкерите, които са с дълбочина до 40 cm.
ІІ. Азонални почви
В България азоналните почви са много слабо развити и нямат обособени хоризонти, резултат от педогенетични процеси. Съществуването на тези почви не е в равновесие с условията на средата. Образуват се на младите алувиални и делувиални почвообразуващи материали или след ерозия. Към тях се отнасят наносните почви, делувиално-пролувиалните, торфените почви, литосолите, регосолите, пясъчните, антропогенните и др. Разпространени са във всички лесорастителни пояси.
Солени почви
Под това име обикновено се обединяват два почвени типа (табл. 1) – солончаци (засолените с водоразтворими соли) и солонци (почви, чиито химизъм е доминиран от натриевия йон, било под формата на NaCI, било под формата на обменен натриев йон). Солените почви са поделени на два типа поради съществените им различия в генезиса, свойствата, състава и мероприятията за подобрението и използването им.
Главната причина за образуването на солени почви е покачването на засолени (минерализирани) грунтови води, предизвикано най-често от потъванията на земната повърхност. Други причини са наличието на засолени почвенообразуващи материали, влошаването на дренажа в речните долини, както и продължителното и нерационално земеизползване и поливане с води с повишена минерализация. Процесите на акумулация на соли са свързани и със заблатяванията, при които засолените почви заемат периферните части на блатата.
Повечето от солените почви нямат комплексно разпространение у нас и се срещат във вид на неголеми петна сред други почви, предимно в пониженията на релефа. Представени са с двата си типа: с акумулация на водоразвторими соли – тип солончаци, и с високо съдържание на обменен натрий – тип солонци.
Солончаци (засолени почви, солени почви, герени) (Solonchaks)
Това са почви, които съдържат повече от 1 % водоразтворими соли (като хлориди, сулфати, карбонати) при рН над 8,5. Най-често солите са NaCI, Na2SO4 Na2CO3. Външно солончаците се разпознават по светло сивите петна на терена, които са лишени от растителност и често са покрити от „изцъфтели“ соли. Върху тях растат само соленолюбиви растения като стъкленка, сантонинов пелин и др.
Като вторично образувани почви, солончаците най-често са произлезли от наносни, ливадни, блатни и други почви. Затова те показват морфологично подобие на тези почви, но винаги притежават най-характерния си белег – високото съдържание на водоразтворими соли. Площите на солончаците у нас са крайно ограничени. Разпространени са на отделни участъци в Горнотракийската низина, долината на р. Тунджа, по периферните части на бургаските езера и в някои крайдунавски низини. Българските солончаци са представени от 4 подтипа (табл. 1): обикновени, глееви, карбонатни и содови (солонци-солончаци).
Солонци (герени) (Solonetz)
Тези почви съдържат обменен натрий в количества, по-високи от 25 % в сорбционния си капацитет. Натрият в тях има два различни произхода – от солите на грунтовата вода или от содовозасоления почвообразуващ материал. У нас се срещат сулфатно-содови и сулфатно-хлоридни солонци. Най-характерен за тях е солонцовият В-хоризонт със стълбчеста или призматична структура. Повърхностният А-хоризонт е силно разсветлен и безструктурен. Съдържанието на обменен натрий е главната причина и за редица други свойства на тези почви като голяма плътност, слаба водопропускливост, извънредно голям неизползваем воден запас, малко продуктивна влага, понижена аерация, висока дисперсност, лепливост, силно алкална реакция, ниско съдържание на хумус. Солонците у нас са представени от два подтипа (табл. 1): обикновени и ливадни (ливадно-солонцовидни).
Блатни почви (мочурища, азмаци) (Gleyisols)
Почвите от този тип са разпространени в плитките блата, мочурищата, азмаците, в периферните части на блатата, в понижените, заливани с вода терени, както и около поройните конуси. Те постоянно са под вода или нивото на подпочвените води е високо и периодично достига повърхността.
Под влияние на ливадно-блатната растителност в условията на продължително преовлажняване протичат редукционни процеси и бавно разлагане на органичната материя. В резултат от това в горната част на почвите се формира хумусен или торфен хоризонт, а по-надолу – глеев хоризонт G с глинест механичен състав. В зависимост от развитието на блатния процес и от характера на органичното вещество у нас се различават подтиповете (табл. 1) ливадно-блатни, торфенисти, карбонатни и ненаситени (с рН < 5,2).
Торфени почви (Histosols)
Торфените почви заемат много ограничени площи в нашата страна и то в блатата в Странджа, покрай Черно море, в Западна България и планините. Тези почви се образуват в условия на постоянно насищане с влага, която ограничава циркулацията на кислорода и потиска минерализацията на ограничната материя в почвата. Това са предимно онези земи, върху които продукцията на органично вещество от сфагнови и други мъхове надвишава неговата минерализация.
Най-важна характеристика на торфените почви и тяхната ниска обемна плътност, която е под 0,1 g/cm3. Първичният процес на образуване на торфените почви започва със забележимо натрупване на органична материя в лошо дренираната почва, което се нарича „палюдикация“. Така тези почви растат отдолу нагоре. Торфени почви се считат тези, които имат мощност на торфения пласт по-малко от 50 cm.
Наносни почви (алувиални, алувиално-ливадни) (Fluvisols)
Това са млади почви, които се образуват от съвременните речни наноси. Решаващо значение при формирането им оказват повишеното ниво (от 1 до 3 cm дълбочина) на почвените води, както и различното им обрасване с растителност. Наносни почви има покрай всяка река, но най-обширни и представителни площи заемат по поречията на реките Марица, Тунджа, Дунав и Дунавските острови. Характеризират се със следните общи особености: формират се винаги на заливната и първата надзаливна тереса на реките; подложени са на периодично (може да не е ежегодно) заливане и натлачване на нови наноси; при естествени условия върху тях расте водолюбива растителност – дървесна (елша, върба, топола, бряст, полски ясен) и тревно-ливадна (власатка и др.).
Поради периодичното отлагане на нови материали наносните почви имат само един слабо или по-добре изразен хумусен хоризонт, под който в дълбочина се редуват различни по песъчливост и химичен състав пластове наслоявания на речните наноси. В България са обособени 6 подтипа наносни почви (табл. 1): бедни (алувиални), богати (алувиално-ливадни), тъмни (тъмни алувиално-ливадни), карбонатни (карбонатни алувиално-ливадни), засолени и заблатени.
Делувиални (пролувиални почви), якалийски почви (Colluviosols)
Наименованието им идва от произхода на почвообразуващите материали– делувий. Те са формирани от наносите на пороищата, на временно течащите реки и потоци, които при изхода си в равнините образуват наносни конуси или т. нар. ветрила от конуси. Делувиалните почви се състоят преди всичко от слабо обработени и несортирани чакълища, от които ситноземът е отмит или отложен в периферните части на поройните конуси. Тези почви са бедни на хранителни вещества, но имат благоприятни физически и топлинни свойства, както и добър дренаж. Реакцията им също е благоприятна. Затова те са известни повече като тютюневи (якалийски) почви. Българските делувиални почви са 2 подтипа (табл. 1): делувиални (поройни) и делувиално-ливадни.
Плитки почви (Lertosols)
Най-важното условие за образуването на плитките почви е устойчивостта на основната скала на изветряване при конкретните климатични и релефни условия. Плитките почви са едни от най-разпространените в нашата страна. Заемат обширни компактни територии в планините и в хълмистите земи, което дава основание те да се обосноват в специфични почвени райони.
Плитките почви у нас са представени от три подтипа (табл. 1): литосоли, ранкери и рендзини. Подтип литосоли (Lithic Leptosols) са най-плитките почви в страната. Имат неизразен и слабо развит А-хоризонт с мощност до 10 cm, раозположен направо върху напуканата или компактната твърда скала. Подтип ранкери (Umbric.Leptosols) са плитки, слабо развити и кисели почви, образувани на маломощен елувий от силикатни скали. Дълбочината на профила е от 10 до 30-40 cm. Имат само А-хоризонт, разположен върху твърдата скала. На цвят са тъмнокафяви до черни.
Подтип рендзини, известни и като (хумусно-карбонатни почви (Rendzic Leptosols), по произход, химични свойства и състав са противоположни на ранкерите. Те са свързани с изветрителните продукти на карбонатни скали като варовици, мрамори, варовити мергели. Също са изградени само от един хоризонт, но той е черен, червеникавокафяв или кафяв, с добра структура и е по-глинест. Включва скални късове от твърдата карбонатна скала и има мощност от 10 до 30 cm. Задължително условие за дефинирането на тези почви е съдържанието на повече от 40 % карбонати в техния профил или в скалата под него.
Регосоли (Regosols)
Регосолите са примитивни почви, развити от меки почвообразуващи материали. Образуването им започва след пълната ерозия на зонални почви – черноземи, лесивирани, смолници. Хоризонтите А и В на тези почви са разрушени и отнесени от водната ерозия. Запазената част от почвения профил се състои от останалите на място рохкави изветрителни материали, върху които започва нов, начален почвообразувателен процес. На него се дължи слабо развитият хумусен хоризонт със светъл цвят, образуван на повърхността на тези почви.
Андосоли (Andosols)
Тези почви са развити на вулкански туфи, съдържащи вулканско стъкло, вулканска пепел, пирокластити и други вулкански материали с андезитов, риолитов или диабазен състав. В България се наблюдават в Родопите – около Момчилград, землищата на селата Бенковски, Устра, Нановица, Бели пласт, Голям извор и кариерата „Трас“ край Кърджали, както и по височините на Айтос, между с. Миролюбово и с. Съдиево.
Пясъчни почви (Arenоsols)
Пясъчните почви също са слабо разпространени в България. Специфичен за тях е пясъчният им състав, който предопределя качествата и свойствата им. На дълбочина до 1 m те имат четири основни отличителни характеристики: съдържат над 65 % едър пясък; имат рохкав строеж; нямат оформени почвени хоризонти; не се преовлажняват, поради което в тях липсва оглеяване.
Пясъчните почви са разпространени най-вече покрай р. Дунав, където образуват така наречените гредове. Има ги и в Карнобатско, Поморийско, Слънчев бряг, Созопол, около и по дюните на Южното Черноморско крайбрежие.
Антропогенни почви (Anthrosols)
Тези почви са образувани при решаващото влияние на производствената дейност на човека независимо от това дали измененията са положителни или отрицателни. Разнообразните въздействия на човека върху естествените почви се обединяват в три главни посоки:
1. Изменения във връзка със селскостопанското използване (обработка на земята, торене, напояване и др.).
2. Изменения под влияние на строителството и промишлеността.
3. Изменения под влияние на съвременната селищна среда във връзка с бита на населението.
Антропогенният фактор може косвено да причини изменения без външно нарушаване на почвения профил. За пример може да се посочи отъпкването на почвите от тежки машини, неправилното поливане и т.н. Днес все по-голямо значение придобиват преките антропогенни влияния, които се изразяват в нарушаване на нормалния строеж на почвения профил при различните видове строителство и при миннодобивната промишленост. В зависимост от естеството на човешката дейност и различията в състава, строежа и свойствата, антропогенните почви в България най-общо се разделят на 4подтипа (табл. 1): агрогенни, урбаногенни, древнополивни и рекултивирани.
* * *
Така подредени и класифицирани (табл. 1), българските почви се включват в Световната класификационна схема, като се създава огромно улеснение за контакти и напредък на българското почвознание. Ще се постигне онази полза, придобивана от ботаниката, геологията, пък и от всяка друга наука, прилагаща единна световна систематика – номенклатура и класификация на обектите на изследвания за нуждите на теоретични и практически разработки.
Трябва дебело да се подчертае, че почвените класификации винаги се стремят да разпределят и класифицират почвите въз основа на съвременните постижения и възгледи в почвознанието. Те се разглеждат като резултат от натрупването и нарастването на знанията и родилите се с тях съвременни идеи за почвите. Именно заради това класификациите търпят непрекъснати изменения. В този смисъл усъвършенстването и обновяването им е обикновен рутинен процес в науката.
* № на условния знак в картата на почвите в България (вж. ІV корица)
TAXONOMIC LIST OF BULGARIAN SOILS
ACCORDING TO THE FAO WORLD SOIL SYSEM
Prof. Dr. Nino Ninov
SUMMARY
This paper introduces the taxonomic list of Bulgarian soils, based on the FAO and WRBSR system for soil diagnostics and classification, compared to the traditional Bulgarian soil classification concept. A comparative analysis has been carried out, based on the results of long term and large-scale research on soil Bulgarian soil distribution and diagnostics. ACCORDING TO THE FAO WORLD SOIL SYSEM
Prof. Dr. Nino Ninov
SUMMARY
Out of the 30 higher taxonomic units of the world, 20 are to be found in Bulgaria. Soils non-related to the specific zonality are prevailing. These include 5 major soil groups, with 15 soil units. Soils with clay accumulation in the B-horizon, such as Luvisols, with 7 soil units make a second group. Alisols, Nitisols, Planosols, Arenosols, Andosols и etc. are typical types of soils in this country. Due to the heavily rugged terrain in Bulgaria, soils are patched and shallow, slightly developed soils such as Leptosols are largely distributed.
The basic soil types in Bulgaria have been described, as well as their units and their distribution has been represented on a map printed on this journal’s cover IV.
Проф. д-р Нино Нинов е роден през1925 г. в с. Девене, Врачанско. През 1944 г. завършва Врачанската класическа гимназия и участва в заключителната фаза на Втората световна война. След войната учи в Агрономическия факултет в СУ „Кл. Охридски – София, като след дипломирането си записва аспирантура по почвознание при акад. Ив. Странски и чл. кор. проф. В. Койнов. По-късно специализира в Холандия и сътрудничи с почвоведи от ИНРА – Франция, Докучаевския институт по почвознание в Русия, с почвени институти в Полша, Чехословакия, Румъния и бившата ГДР. Научната дейност на Н. Нинов протича основно в ИП „Н. Пушкаров“ – София. Обект на изследванията му са българските почви, като още с докторската си теза поставя на разискване редица слабо изучени и недобре осветлени проблеми за тях. Темите за класификацията, таксономията почвения генезис, биологическия кръговрат и съвременните процеси са негов творчески приоритет. На тях той посвещава няколко монографии („Повърхностно преовлажнените почви в България“, „Биологичен кръговрат на азота и пепелните елементи в някои почви на България“, „Канелените почви“ и др.), които и днес не са загубили актуалността си.
Със своите задълбочени изследвания Н. Нинов се утвърждава като почвовед–генетик, систематик, такноном и експериментатор. Той е пионер на стационарните и лизиметричните почвени изследвания у нас, които извършва в специално организирани от него стационари за 5 широко разпространени в страната почвени типа. Н. Нинов е и един от пионерите на едромащабното почвено картиране и изследване на почвите в земеделските земи и под високопланинските пасища на Стара планина, Родопите, Рила и Пирин. В резултат от тези картировки и аналитични изследвания той е съставил почвени характеристики и почвени карти в М 1:25 000 и 1:10 000 на повече от 9 млн. декара площ.
Н. Нинов разработва (и в колектив) редица въпроси с общонационално научно-приложно и екологическо значение (Почвена карта на НРБ М 1:400 000; Почвено-географско райониране на България, 1974, 1997, 2000; Почвено-климатично райониране на земеделските култури в България,1969; Карта на почвените типове и подтипове в България, 2000; Почвена карта на Рила планина; Състояние на селското стопанство в Бургаски окръг и перспективи за развитието му, 1961,1985; Програма за повишаване плодородието на 15 млн. дка слабо продуктивни земи в България; Почвените ресурси на България и тяхното използване,1972 и др.).
Научно-изследователска и приложна дейност Н. Нинов развива и извън България. Той оказва помощ, прави експертизи и специализирани проучвания на почвите в Сирия, Судан и Ирак във връзка с изграждането на напоителни системи по реките Кабур, Тигър и Нил. Помага и на Етиопия при съставянето на програми за научни изследвания в земеделието и скотовъдството.
Проф. д-р Нино Нинов чете лекции пред студенти-еколози в Биологическия факултет на СУ „Св. Кл. Охридски“. Освен това участва в разработката на екологични проекти за териториално устройство, опазване на природната среда и управление на природата на Рила планина, ПП „Странджа“, резервата „Калиакра“. Има издаден учебник по Горско почвознание (2004). Последният му труд (в съавторство) е посветен на земеделието в Петричкия край през ХХІ век и съдържа практически съвети (2005).
През целия си творчески път Н. Нинов съчетава изследователя с публициста. Той е автор на редица популярни статии по актуални въпроси на почвознанието и общото земеделие и продължава да сътрудничи в пресата, главно във вестниците „Български фермер“, „Фермер-новият“, както и в някои областни вестници (Бургас, Ямбол и др.).
Н. Нинов поддържа ползотворни контакти с българската географска общност. С особено задоволство и благодарност Географският институт на БАН бележи неговото дългогодишно сътрудничество. Освен публикациите, които прави в монографиите „География на България“ (1978, 1997, 2000) и сп. „Проблеми на географията“, вече повече от 6 години той работи активно (като пенсионер) по програмата на института за карстогенезиса в България, както и в съставянето на „Географска енциклопедия на България“.
Проф. д-р Н. Нинов е бил член на специализирани научни съвети към ВАК. Подготвил е наши и чужди аспиранти и дипломанти по почвознание, някои от тях вече израснали като утвърдени учени.