Поради големите вреди, които нанася на земеделието, този вятър е много добре познат на земеделците у нас, които се страхуват от него като от градушка. В отделните места на България той има различни имена: „черен вятър“ или на турски „кара ел“, „бял вятър“ (наричан така не толкова, че класът на житните растения побелява, но повечето защото иде от Бяло море), „тъма“, „пърли коза“, „лош вятър“, „гюн бат“ (запад), „топлия вятър“, „сам ели“, „логоз“ (горещ), самелия вятър“ (самел значи припадък от слънчев удар), „ак ели“, „юго“, „стария вятър“, „маглар“, „гореща тъме“, „попраз“, „горняк“ и др. Повечето от названията изразяват отрицателните, вредните качества на този вятър.

Според наблюденията на народа продължителността на „черния вятър“ е най-различна – от няколко часа до няколко денонощия. Обикновено духал сутрин или на обяд, рядко вечер (?). Посоката му не е постоянно една и съща, но най-характерна е южната му компонента (обикновено се проявява като W, SW, S или SE вятър). Не трябва да се забравя, че локални морфологични условия може да изменят тази посока или да я маскират. Според Козаров скоростта му е около 5-6 м/сек, някога и по-голяма. Изобщо той се проявява като вятър малко по-силен от умерения, което обяснява неговия механичен ефект върху житата (обрулване на зреещите зърна), облаците прах, които понякога носи със себе си, и др.


Както се спомена на няколко пъти, „черният вятър“ се характеризира главно като топъл и сух, който прави въздуха мъгляв, премрежен (оттам и названието „тъма“) и задушен (оттам – „самеллия“). Той духа през всяко време на годината. Зиме топи снега, като предизвиква пороища и изразходване на водната потенциална енергия, натрупана в снеговете по високите местя. В Самоковско, ако „черният вятър“ духа до края на април, стопява снеговете, предизвиква наводнение, а през лятото фабриките и водениците нямат достатъчно водна сила; ако духат през февруари и март, „подлъгва“ растенията да се развият по.бърже, след което те често биват „попарени“ от възвърналите се студове; през лятото изсушава почвата, вреди на растенията, на хората, а добитъкът става неспокоен, настръхва и не пасе с охота.

Даже се вярва, че кравите, овцете и козите намаляват млечността, а кокошките носливостта си. Обаче неговото най-голямо вредно влияние се отразява върху посевите, особено във вегетационния им период – средно от втората половина на май до началото на юли. Но най-опасен е той през втората половина на юни и началото на юли, или според народа „от Енювден (7 юли) до Петров ден (12 юли)“, когато зърното на хранителните растения е още млечно, а кукурузите и зеленчуците млади. „Тогава този вятър лъха като из пещ: въздухът става задушен и трепти над земната повърхност, а устните и лицата засъхват. Такива дни добруджанци посрещат винаги със страх и трепет, защото надеждите им за добра реколта могат да бъдат осуетени в кратко време“ (Козаров). „Когато духа черният вятър, реколтата е слаба“; „колкото повече духа, толкова по-малко плодородие има“, казва народът.

Разбира се, че този ефект е в зависимост както от периода на веенето, така и от интензивността на вятъра, която през отделните години бива най-различна. „Черният вятър“ действа механически, като ускорява изпарението (транспирацията) на растенията, благодарение на своята малка относителна влажност, висока температура и по-голяма скорост. „Черният вятър“ засяга най-много фасулите и пролетните пшеници и ечемици, които зреят по-късно. Зимниците биват по-силни – зърното им е почти формирано и втвърдено, но и те не са гарантирани. Към вредите от изсушаването трябва да се прибави и механичният ефект – оронването на вече узрелите житни зърна, особено на ръжта, зърната на която най-лесно излитат поради слабата задръжка на плевите. Царевицата страда само от сушата, която докарва този вятър, обаче един навременен дъжд може в скоро време да заличи повредите. Изобщо житата узряват на сила („преплануват“), поради което зърната губят и по тегло, и по качество.

„Черният вятър“ ускорява жетвата с 10 и повече дни, което предизвиква загуба не само от зърно, но и от слама. От него не остават пощадени и ливадите и овощните дръвчета (особено кайсиите и някои праскови) и гюла, който цъфти много бърже, но не дава масло, а също и бубите и пчелите. Изобщо вредите от „черния вятър“ са грамадни и макар че той вее през всички сезони, неговото появяване се забелязва главно през вегетационния период. Тогава „той духа, когато не трябва и когато нанася най-големи повреди“. Затова може би народът го нарича „черен“.

Що се отнася до причините на „черния вятър“, Козаров с право е предположил, че това е „африканският вятър, който има нещо общо със сахарския вятър сирико или самум“ (нашият народ предполага, че той иде от Бяло море, което по това време било развълнувано). Нашите изследвания ни позволяват да твърдим, че действително „черният вятър“ е една макар и далечна проява на произходение от африканския пустинни ветрове „сироко“, характерни главно за източната и централна крайбрежни области на Средиземното море. За да се разбере това, даваме характеристиката на сирокото, според P. Zistler.

В отделните страни той носи различни имена: хамсин (Египет), самум (Сирия , Арабия, Персия), самйел (от ровен вятър), Ghibli (Триполи), Chili (Тунис), но ние ще го наричаве само с името „сирако“.

Ветровете „сирако“ по своето естество са пустинни ветрове. Най-напред те са били констатирани в Италия и Сицилия, обаче могат да се случат навсякъде, където има големи пустинни области. Тяхната причина са барометричните депресии (циклони – области на низско атмосферно налягане), които минават по края на пустинята с градиент, насочен към морето (в случая, Средиземно море), и предизвикват ветрове, които идат от вътрешността на тази пустиня (в случая африканската). От взаимната връзка между сирокото и барометричната депресия може да се извлекат следните заключения: Сирокото не е локално явление, а обхваща, съобразно областта на действие на депресията, винаги голяма област. Заедно с преместването на депресията се движи и сирокото като топла вълна – обикновено от запад към изток (по голямата ос на Средиземно море). Честотата на сирокото е в зависимост от честотата на съответните депресии.

От всички тези примери и от изложеното преди това става ясно, че „черният вятър“ е една, макар и слаба проява на сирокото у нас, което има произхода си от африканските пустини. Освен по своята висока температура и низка относителна влажност, „черният вятър“ в България се проявява освен това със сравнително по-голямата яснота на небосвода (малка облачност – намаление на кондесационните процеси в атмосферата, поне през летните месеци), с ветрове преимуществено от южна посока (от SW до SE), като не са изключени и другите компоненти, главно поради локалните условия. Видя се също, че „черният вятър“ може да се прояви през всяко време на годината, обаче различни последствия. Колкото до неговата честота, тя, естествено, е във връзка с честотата на барометричните депресии, които го предизвикват. А това са „депресиите от пътя V“, според класификацията на van Bebber, които в западната половина на Средиземно море преминават от Бискайския към Генуезкия залив и Адриатическо море.

В източната половина на Средиземно море за нас в случая са от значение „депресиите от пътищата V d и V е“ според Weickmann (във вече цитираното му съчинение). Според Zistler тези дипресии са най-чести в западната половина на Средиземно море от май до октомври, а в източната половина – през пролетните месеци – от февруари до май, като почни напълно отсъстват през юли (за интервала от 1906 до 1910 год.). Като се има предвид, че в България „сирокото“ може да се прояви и чрез двата вида депресии, които царят в двете половини на Средиземно море (съгласно разгледаните примери), то още веднъж се потвърждава изказаната вече мисъл че „черният вятър“ е възможен у нас през всички годишни времена. Периодичност в неговото появяване досега не е констатирано.