За съжаление не всеки ден имахме по програма география... Бялата бляскава сграда на Втора софийска мъжка гимназия в ония години наричаха Магнаурската школа. А по думите на нашия съученик Петър Берон всеки клас беше едно правителство. С такава гордост носехме фуражките с емблемата на гимназията, че останалите столични гимназии ни завиждаха. И как не – те учеха по учебници, написани от нашите учители...

Един от тях бе Любен Мелнишки.
Още преди началото на часа всички тръпнехме в очакване на неговото появяване. Картата на дъската след малко щеше да оживее и да полетим над океани и планини, над градове и държави, над вулкани и водопади... Той ни превръщаше в пътешественици и откриватели... Още ми е пред очите едно гигантско дърво, под което имаше тунел, а в тунела се движеше файтон.

Така географията се превърна в смисъл на моето любопитство. Очаквах всеки нов брой на списание „ЛЪЧИ“ – за да открия нещо невиждано. Тетрадката ми беше осеяна с карти и рисунки, а най-важното за деня беше часът по география – Андите и Кордилерите беринговият проток и Суецкият канал, Великата Китайска стена и Катманду. Те омагьосваха юношеското ми въображение и ме караха да поглъщам вълшебния разказ на моя учител дума по дума. Понякога усещах жажда – сякаш истински пътувах с керваните из Сахара. А грохотът на Ниагарския водопад заглушаваше всичко наоколо...

Едни от най-интересните бяха часовете сред глобуси, карти, аспектомати и шрайпроектори в кабинета по география. Е – още нямаше видео и интернет. Истинските задморски пътувания бяха мечта. Налагаше се да направим откритията си – захласнати в словото на учителя... Така успявахме да доловим шума на Делхи с рикшите и свещените крави, ритмите на негърските ритуални танци, лудориите на Рио и тишината на Мъртвата долина...

Любен Мелнишки не беше учител – а компас, по който всеки от нас успяваше да се ориентира в своята истинска посока. Неговите необятни знания и великата му дарба да ги споделя и внушава на учениците си ни откриха широките хоризонти на познанието – за Земята и Хората, които я населяват...

Любен Мелнишки (1905-1967) е роден в гр. Радомир. Завършил е география в СУ „Св. Кл. Охридски” (1931). От 1936 до 1945 г. е образцов учител по география в ІІІ Софийска мъжка гимназия „У. Гладстоун” (днес 18. СОУ), а след това до 1961 г. – във ІІ софийска мъжка гимназия (днес 22. СОУ). Винаги внимателен, отзивчив и изискан в обноските си с учениците, той има завиден авторитет. Преподава интересно и увлекателно, но същевременно на високо научно равнище. Като образцов учител е обучил стотици стажант-учители, на които предава и своята любов кам географията и професията.

Л. Мелнишки е автор на едни от най-добрите учебници по география, както и на географска христоматия за изучаване на страните. Той е необикновено продуктивен и всеотдаен популяризатор на географски знания – написал е десетки статии в списания над 50 книги за географията на България и редица страни по света, съставител е на пътеводители за България, предназначени за чужденци. Бил е уредник и член на редколегията на две географски списания – „Земя и хора“ и „Страни и народи“. С професионалната си всеотдайност и счовеколюбието си Л. Мелнишки остава светъл пример за подражание както на своите ученици, така и на тези, които тепърва откриват неговия талант и преданост към географията.

По-важни трудове: По нашия Дунав (1955), Черно море и нашето Черноморие (1957), Искърски пролом (в съавт., 1958), Бразилия (1958), Белият материк (1958), Сибир (1960), Мексико (1961), Стара планина (в съавт., 1962), Канада (1965), Долината на розите (1966), Родопи (в съавт., 1967), Средна гора и подбалканските полета (в съавт., 1968)