Г-н Бешков, тази година българската географска общност ще отбележи 110-годишнината от рождението на Вашия баща – акад. Анастас Бешков. Преди 3 години неговата личност и творчество бяха тържествено почетени в Стопанската академия „Д. А. Ценов“. Там Вие бяхте адресант на признателността на академичното ръководство. Чрез нашето списание приемете благодарността и преклонението към делото на Вашия баща и от българските географи. С какво ще запомните акад. Анастас Бешков?

Той беше преди всичко високо морална личност. Отдал се бе изцяло на науката и на обществото и му служеше от позициите на една чиста до наивност вяра в бъдещето на социалната справедливост. Левичарските идеи го бяха завладели още през Първата световна война и по време на военнопленничеството. Аз бях, меко казано, голям скептик в победата на комунистическите идеи и през последните години с баща ми имахме непрекъснати и остри дискусии на тази тема.

Това не ми пречеше да го уважавам заради силната му вяра в доброто и най-вече заради огромната енергия, с която работеше професионално, честно и поемайки цялата отговорност при осъществяване на смелите си идеи за индустриализацията на страната. А това много често му носеше големи неприятности, най-вече от завистливи колеги – да не забравяме, че говорим за едни страшни години, когато беше много лесно хората да бъдат нарочени за „съмнителни“ и „врагове на държавата“.

Освен това в нашия род вече имахме национализиран фабрикант – чичо ми Николай Бешков. Той имаше уникална съдба – беше завършил във Франция и бе най-големият български специалист по нестандартни трансформатори. След национализацията изпадна в немилост, но през 1956 г. Кимон Георгиев се принуди да прибегне до неговата помощ за ремонта на гръмналия трансформатор на ВЕЦ „Пасарел“. Въпреки условието, че ако не успее ще бъде съден за саботаж, чичо ми се справи блестящо и получи …„Димитровска награда“. Баща ми също беше носител на тази награда.

Бихте ли преразказали някои спомени на Анастас Бешков за неговите пътешествия?

Първото му голямо пътуване в Азия е било най-вълнуващо и той често разказваше за него. Към края на следването си в Германия баща ми се запознава с виенския географ Стратил Густав Зауер, като него – млад човек. По това време немска експедиция прави топографска снимка на Понтийските планини в Североизточна Турция, но поради настъпването на есента се налага да прекрати работа, преди да успее да довърши някои високопланински райони.

Зауер и баща ми са били великолепни картографи и топографи и решават да довършат картирането. Баща ми завършва и се връща в България, а през пролетта на 1926 г. тръгва за Турция. Със Зауер са имали предварително уговорена среща в Ерзурум. По това време Анкара е избрана за столица на Турция и латиницата е наложена за официална азбука.

Баща ми използва тази ситуация и предвидливо взема със себе си освен фотоапарата „Агфа“ със стъклени плаки и кутия с разноцветни туби блажна боя и четки. Не за да рисува пейзажи, а за да изписва на латиница табели на турски ханове и гостилници и така да се изхранва и да осигурява покрив над главата си по своя път на изток - естествено, пеш.

На предварително определената дата точно в 12 часа баща ми пристига пред джамията в Ерзурум. В същия момент, яхнал мотоциклет „Цюндап“, пристига и Зауер – точността е нещо съвсем нормално и за двамата! И те тръгват към Понтийските планини. Там успяват да картират циркуси, езера, била и премахват последните бели петънца от картата на Турция.

Мисията им е много успешна, но се случва сериозен инцидент. Двамата нощуват в степта, близо до границата с Иран. Сутринта при тях пристига млад кюрд на кон, вероятно син на местен старейшина. Проявява интерес към мотоциклета и Зауер му обяснява, че това е машина, с която може да се движи много бързо. За кюрда по-бърз от неговия кон няма, но Зауер прави груба грешка, като, за да му докаже думите си, се съгласява да участва в състезание „за премерване на силите“.

Кюрдът на своя кон естествено не успява да спечели и понеже не може да преглътне унижението, се нахвърля с нож върху Зауер, който, принуден да се защитава, застрелва кюрда. Следва арест, Зауер е хвърлен в затвора и едва след няколко мъчителни месеца благодарение на активната намеса на немския консул в Анкара успява да се върне във Виена.

Баща ми е принуден да напусне Турция в срок от 24 часа и без пари и паспорт стига пеш до Техеран. Там живее при голяма мизерия и едва оцелява след прекарана тежка дизинтерия. С помощта на нашия родственик Кръстю Раковски, по това време посланник на СССР в Париж, получава съветски паспорт и малко пари и през Иран (където стига чак до Шираз) попада в Баку. Оттам тръгва пеш из Закавказието, посещава Тбилиси и излиза на Черно море при Батуми. Завръща се във Варна с кораб от Одеса, а видът му е като „жив скелет“…

А Вие пътували ли сте с баща си?

Да. Например през 1951 г., когато той обмисляше възможността за построяване на железопътна линия, свързваща подбалканската железница в Златишкото поле с линията София-Свиленград в Ихтиманско. През юни баща ми предприе пътуване за проучване на замисленото от него трасе и ме взе да го придружавам.

След 6-7 дни работа по терена, измервания и изчисления баща ми заключи: „Тази линия няма да си изплати разноските за по-малко от 50 тодини“ и се отказа от идеята си. Трезвата преценка на икономгеографа надделя над ентусиазма… От това пътуване съм запечатал в паметта си случка, която разкрива черти от високоморалния облик на баща ми. Един ден по време на нашите преходи видяхме в самотно лозе малка къщичка и до нея отрупана с плод череша. Нямаше никой, а черешите бяха така апетитни, особено за дете като мен.

Баща ми написа на един лист от бележника си „Изядохме едно кило череши. Благодарим!“, влезе в отворената къщичка и остави на масата бележката и пари колкото за 2 килограма череши. Едва тогава хапнахме от сочните плодове на дървото.

Спомням си и за едно неосъществено пътуване – до Иран. Баща ми беше уредил да стигнем до Басра с български кораб и оттам да продължим по места, които и той не беше посещавал през 1926 г. За съжаление преврат в Иран осуети това пътуване в последния момент.

Известен сте като един от най-големите български пътешественици – в случая явно потомствен.

Разказите на баща ми за неговите пътешествия винаги развихряха моето въображение. Когато той си спомняше за пътешествието из Турция, разказваше за страхотния черен вулкански шип, който се издига в небесата южно от гр. Кайсери - вулкана Ерджияс (3916 м). През 1956 г. като се върна от Кавказ ми донесе камъче от вр. Казбек (5043 м), подарено му от алпинисти.

Той и не подозираше, че десетилетия по-късно аз ще се кача на Ерджияс и на Казбек, на Елбрус, Килиманджаро, Рувензори… Но в Понтийските планини не успях да отида. Там обаче често прави проучвания моят син Стоян, също зоолог. Жалко, че баща ми не можа да види как потомците му поддържат традицията да пътуват и да изследват света…

Лазаров, П., Ж. Желев. Книга за учителя за 8. клас. Изд. „Анубис“, С., 1995.
Михова, Д. Дизайн на обучението. Изд. „Астарта“, С., 2003.
Петров, П. Дидактика. С., 1992.
Радев, Пл. Педагогика. Изд. „Хермес“, 2003.
Учебни програми за гимназиалния етап от основната образователна степен на СОУ. МОН.

Кои по-интересни обекти и държави сте посетили? Изглажда имате предпочитания към върховете вулкани и пещерите.

Да, това е вярно. Те са сред любимите ми обекти и най-често са причина за моите пътешествия. През 1963 г. пътувах из бившата Югославия и стигнах до Истрия. През 1967 г. – в Румъния и Полша. През 1971 г. често си спомнях за малоазиатското пътуване на баща ми, когато за 15 дни с моя добър приятел и колега зоолога П. Берон на мотоциклет „навъртяхме“ 4100 км из азиатска Турция. Тогава се качихме на вр. Ерджияс (3916 м). През 1972 г. изминах 11970 км в Турция, Иран, Ирак, Сирия, Ливан с изкачване на вр. Демавенд (5604 м). През 1974 г. бях в Гърция, през 1981 г. посетих югозападните щати на САЩ.

През 1983 г. в състав на експедиция на БАН проведохме проучвания в Африка (Мозамбик, Зимбабве, Замбия, Танзания) с посещение на изключително интересния остров Занзибар, на водопада Виктория и изкачване на Килиманджаро (5895 м). През 1989 г. дойде ред на Кавказ с вр. Казбек (5053 м) и Елбрус (5642 м).

През 1990-92 г. участвах в работни съвещания за защита на влечугите в Страсбург. През 1993 г. отново се върнах в Африка - Кения, Уганда и вр. Рувензори (5109 м). През 1994 г. участвах във вълнуващо пътешествие в Южна Азия - Малайзия, Сингапур, Индонезия с изкачване на вр. Керинчи (3805 м). През 2001 г. бях в Сан Франциско. През 2002 г. изкачих вулкана Арарат (5137 м) в Турция - това засега е последното ми сериозно приключение. А на най-високия балкански връх съм се качвал 29 пъти. Там посрещнах и 70-годищнината си - беше голямо удоволствие на този ден да погледна на света от 2925 м височина…

Явно и силната памет сте наследили от баща си. А защо се ориентирахте към биологията?

Интерес към животните проявявам откакто се помня. После ме привлякоха пещерите и пещерните животинки. С моите приятели Петър Берон и Таню Мичев, също зоолози, дължим много на покойния Петър Трантеев, който ни направи пещерняци.

Няма да забравя как с първия хонорар от статия купих конопени въжета и направихме първата си въжена стълба. С нея се спуснахме в Расоватата яма при Дружево (- 45 м) – това беше моята първа пропаст. После се заредиха десетки и стотици пещери в България и по света. Бях сред първите, които проучиха началните 4-5 км в пещера Духлата край с. Боснек. И досега продължавам да влизам в пещерите, за да описвам прилепи или да търся други животинки.

Известен сте като пътешественик-мотоциклетист. Има ли това някаква връзка с пътуването на баща Ви с мотоциклета на Зауер?

Не. Началото е много прозаично. През 1960 г. бях в Родопите и се наложи да измина 30 км с тежка раница по някакъв път. През цялото време ме подминаваха местни родопчани на мотоциклети и тогава си зададох въпроса защо аз трябва да вървя пеш по пътищата.

От 1962 г. станах мотоциклетист и с първия си CZ 175 m3 за 5 години изминах 50 000 км из цяла България. После се прехвърлих на ИЖ и така до днес - вече 46 г. мотоциклетът е моето основно превозно средство и благодарение на него съм обиколил толкова много и съм свършил огромна професионална работа.

Географите често се налага да правят комплексни характеристики на определени райони. Какво е Вашето впечатление, справят ли се успешно с биогеографската характеристика?

Обикновено когато географи правят зоогеографска характеристика на определен район, те посочват видове като сърна, заек, вълк, лисица и други, които с нищо не характеризират района, защото са широко разпространени, явяват се като фонови. Най-важно е да се посочат специфичните за този район видове, които наистина го характеризират в зоогеографско отношение. Напр. Бесапарските височини, които на пръв поглед са крайно безинтересни, се обитават от турска боа (пясъчна боа) – неотровна дебела змия, дълга до 80 см, която е представител на тропично семейство.

Друг пример – в Понор планина в подземните води на Церовската, Искрецката и някои други пещери живее мокрицата – ракообразно от равнокраките раци. В света има само 6 района – във Франция, Словения, Северна Турция, Северна Африка и два в България (Понор и Тетевенско), в които се срещат сладководните представители на това типично морско семейство. Те са еволюирали в сладководни като са навлезли в подземните води и сега са типични троглобионти (пещерни животни, живеещи във вечен мрак), реликтни видове от една далечна епоха, когато по тези места са съществували морета.

Трябва да се знае, че Западна Стара планина е най-богатият на троглобионти район в България. В пещерите тук се срещат до 25-26 различни видове – уникално изобилие.

В Добруджа специфично животно е скачащата мишка – типичен степен елемент, от изчезващите видове в България. В крайбрежната ивица от Ахтопол до Резовска се среща каспийската блатна костенурка, която е силно топлолюбив вид. Много характерни са рефугиумите (убежищата) на топлолюбиви видове, които са привързани към специфични микроклиматични и микрорелефни форми, най-често припечни скални склонове и откоси.

Например в Добруджа с нейните обработваеми земи, превърната почти в екологична пустиня с много слабо биоразнообразие, в дълбоките „ломове“ на реките има много такива рефугиуми. Едни от обитателите им са нощният гущер гекон и змиегущерът слепок, наричан от местните жители „коравец“. Бих препоръчал когато географите пишат за биогеографията на конкретни райони, да ползват Червената книга на България и да се консултират с биолози. Това би ги обогатило и професионално.

А необходимо ли е и биолозите да се консултират с географи в своята работа?

Още по-настойчива е препоръката ми към биолозите да правят по-често консултации с географи и да ги привличат за съвместна работа. В моята практика за съжаление съм бил и продължавам да бъда (струва ми се дори вече много по-често) свидетел на фрапантни географски грешки на мои колеги-биолози.

Географската култура на много от биолозите не е на необходимото ниво. А оттук идва и неумението им да правят връзка между разпространението на видовете и особеностите на географската среда. Особено слаба е подготовката на биолозите относно геоложкия строеж и релефа, недостатъчно подготвени са и в климатологията. Често трудно се ориентират с надморските височини и с водосборните басейни ...

Това навежда и на друг един въпрос – за координацията между биолози и географи в изледователската им дейност. Но преди това да уточним доколко приетото в България физикогеографско райониране има аналогия с биогеографското и по-точно със зоогеографското?

Това е интересен и актуален въпрос. Съществуват няколко опита за зоогеографска подялба и повечето от тях повтарят физикогеографската подялба. През 1982 г. изследвах значенито на Стара планина за разпространението на херпетофауната (земноводни и влечуги – гущери, жаби, тритони, дъждовници, костенурки, слепоци, змии и др.).

От анализа на ареалите на повече от 50 вида установих, че планината въобще не играе роля на зоогеографска граница, а по-скоро е път за миграция на изток на видове от Северна Европа и дори от Скандинавския полуостров: планинската жаба е достигнала до Котелско, усойницата - до Карнобатско, живородният гущер - до Триглав, алпийският тритон е намерил убежище в района на Петрохан. Образно можем да си представим ролята на Стара планина като мост с големи сводове - през сводовете (планинските проходи) животните свободно са мигрирали от юг на север или обратно, а по моста са проникнали на изток други северноевропейски видове.

Поради това смятам, че познатото физикогеографско райониране не е много уместно в зоогеографията. По-скоро България трябва да се поделя на два района – северен и южен, които се обитават съответно от евросибирска и средиземноморска фауна. Топлолюбивите области в България са Петричко-Санданското поле с долината на Струма и планинските подножия и Кресненския пролом, Източните Родопи с част от Горнотракийската низина и Черноморското крайбрежие до Бургас.

През последните години биоразнообразието в България доби широка популярност и взе превес в изследванията на природата. Може ли обаче да съществува биоразнообразие без разнообразие на природната среда, което остана някак на заден план и все по-често се пренебрегва?

Не, разбира се, дори е безмислено. Винаги съм смятал за задължително изследванията на природата да се извършват съвместно от биолози, географи и други специалисти в тази област. Аз лично много съм работил с географи, имам сред тях добри приятели.

Не може да се проучва биоразнообразие, особено един от най-важните негови аспекти – разпространението му, като се констатира само къде какви видове има. Анализът на техните ареали дава знания за биологията на животното или растението, а границите на ареала зависят от много географски фактори, които биолозите най-често недооценяват. Тук географите могат да бъдат много полезни.

От друга страна, когато географите искат да разберат същността на биоразнообразието на определен регион, трябва да се консултират с биолози. Още повече, че ние знаем и някои тънкости. Например на малцина географи е известно, че в Ихтиманска Средна гора, при с. Голак в изоставена минна галерия е убежището на най-голямата за цялата планина прилепна колония – над 14-15 000 екземпляра. Тук всяка година се раждат санитарите на средногорските гори, които унищожават пеперудите на милиони гъсеници.

А и да се върнем към историята на науката - географите и биолозите винаги са работили заедно и са се допълвали взаимно. Аз съм сигурен, че и занапред ще бъдат заедно в своите изследвания.