Чест прави на българските географи, занимаващи се с училищно образование, че навлизат в обучението със съвременни информационни технологии. Статиите, поместени в този брой, както и редица резултати от професионален опит, публикувани в сп. „Обучението по география“ и в сборници от различни конференции, са показателни, че в България има желание и готовност за съвременно преподаване на геграфия. Особено важно е, че се увеличава интересът към ГИС и вече се правят опити за тяхното конкретно приложение в училищната география.
Статията на д-р Д. Ангелова-Ганчева, поместена в настоящия брой, до голяма степен е симптоматична за състоянието и готовността на българската училищна образователна система да приложи ГИС в часовете по география. Поради това намираме за уместно да вземем отношение по някои основни положения, застъпени в нея.
1. Още заглавието на статията, до голяма степен трудно разбираемо, разкрива неяснота относно същността и ролята на ГИС в образованието. Какво значи „образователна информационно-комуникационна технология с ГИС?“ Ако потърсим обяснение на понятието „технология“ - всеки може да направи справка в речника на българския език, - то „означава технически средства, които хората използват, за да подобрят средата, в която се намират (първо значение). Също и използване на машини и инструменти да се осъществят задачите ефективно“.
Очевидно авторката има предвид втората част на определението, когато говори за „образователна технология“, и първата част - когато говори за ГИС. Но става объркване на понятията, особено ако читателите нямат идеята, че образованието е технология или по-скоро „има образователни технологии“, както авторката смята. Освен това, „информационно-комуникационна“ технология не е точно казано, когато се говори за ГИС. ГИС е технология, информационна среда, инструментариум за съхраняване и анализи на данни, но силата на ГИС не е в комуникациите. Има други технически средства, напр. GPS, които се свързват с ГИС, за да изпълнят тези функции.
2. Тезата на авторката, че има още противоречия дали и доколко ГИС е ефективна за целите на образованието, е безнадеждно остаряла. Очевидно тя самата няма личен опит и изследвания, но и цитира много стари вече публикации – в съвременното глобализиращо се общество нещата се движат много динамично и ако човек не ги следи, изпада в доста неудобни ситуации.
Препоръчваме на авторката само няколко заглавия на публикации, които посочват (на базата на сериозни изследвания и експерименти), че ГИС нямат алтернатива за обучението във всички нива на образованието: „GIS: A sourcebook for Schools“ (edited by D. R. Green). Полезни ще бъдат и работите (включително дисертацията) на Steve Paladino, дисертацията на Joseph J. Kerski, както и сайта на NCGI, и многобройните други сайтове, които докладват за използване на ГИС в образованието и ефективността му.
Освен това, ако въпросът за ефективността на ГИС в образованието не е още решен, както твърди авторката, ГИС нямаше да бъдат официално въведени като задължителна технология в обучението в средното училище в Канада и в Австралия. ГИС е скъпа технология и приложението им в образованието е приоритетно преди всичко за развитите страни с ясна стратегия в образованието, където достъпът до компютри и до данни е решим. В България (вече с официална националана стратегия за въвеждане на ИКТ в училищата) също от години се работи активно за приложение на ГИС в часовете по география.
Публикувани са и първите резултати от анкети след проведени уроци с ГИС (Стефанова и др., 2005). Те се базират на конкретна работа и ЛИЧЕН опит по въвеждане на ГИС в обучението и недвусмислено доказавт ефективността на използването на ГИС.
Поради това въпросът с ефективността въобще не стои. Стои обаче въпросът КАК да се направи така, че да се въведе по-масово тази технология у нас, за да имат повече ученици достъп за работа с ГИС. Защото тази скъпа по принцип технология е толкова ефективна, особено за нуждите на обучението по география, че нейното внедряване се превръща в стратегически въпрос за образователната ни система.
В теоретичен и методологичен план повечето от проблемите за приложението на ГИС в училищното образование са изчистени и е излишно да се прави опит те да бъдат преоткривани „на българска земя“ и отново подлагани на дискусия. Друг е въпросът, че дискусия трябва да има относно готовността, състоянието и адаптирането на българската образователна система към преподаване на география с ГИС и тази тема трябва да привлече много сериозно вниманието на всички, които се занимават с методика на обучението по география.
3. Възниква основателен въпрос по какъв начин авторката е определила „27-те професионални области, където използването на „интелигентните дигителни карти“, благодарение на ГИС, е един от главните фактори за професионален успех“? ГИС е универсална технология за работа с пространствени данни и нейното ограничаване в някакви рамки на възможности за приложение просто показва непознаване на нейната същност.
4. Неуместно е авторката (както и всеки друг) да налага мнение кои теми (макар и изведени от анкетно проучване – по него ще вземем отношение по-надолу) са подходящи за разработване с ГИС. При това се определя кои функционални елементи на ГИС да се използват в съответните уроци, без авторката да има личен опит от работа с ГИС. Този стил на работа всичко да се вкара в нечия „методическа рамка“ ограничава свободата на учителя и е крайно неприемлив за съвременното демократично общество. Освен това различните ГИС-софтуери имат различни възможности.
Поради това трябва да се отбележи, че:
- чарът в използването на ГИС е точно в това, че учителите имат свобода да конструират уроците си така, както желаят, но в крайна сметка да постигнат образователните стандарти, които са (или трябва да са) дефинирани от образователните институции. Учителите трябва да имат свободата да използват предложени вече и експериментирани уроци, или да разработят сами такива. Трябва да имат свободата да използват ГИС-уроци по теми, които те сами смятат за подходящи, а не някой да им ги налага.
- от личен и от чужд опит сме убедени, че кои уроци ще се правят с ГИС и дали въобще ще се правят, зависи от много неща – от самия учител, от нивото на подготовка и интерес на учениците към новите технологии, от наличието на необходимите материални средства и подходящи софтуери и данни и от още много, много други обективни и субективни фактори и условия. А в идеалният случай всеки урок по география може да се направи с ГИС – стига учителят да има фантазия и нужните знания. Не е нужно някой да му спуска предписания кои уроци стават за ГИС и кои не стават – всички стават.
- желанието на учителите да преподават с ГИС не винаги съвпада с тяхната подготовка за работа с ГИС. Налага се да се предложат не само предварително разработени варианти на уроци по география с ГИС, но и обучение за работа с тези уроци, което да включи „стъпка по стъпка“ и основните необходими умения за боравене със съответния ГИС-софтуер. Тези въпроси, както и конкретното им решение, са залегнали в проекта „ГИС в класна стая“ (вж. бр. 6/2005 на сп. „Обучението по география“).
5. Използването на анкетни проучвания при приложението на ГИС в уроци по география както на експерименталния стадий, така и при внедряването на тази технология, не подлежи на съмнение. Проведените анкети на авторката обаче, поместени в електронния вариант на статията, предизвикват сериозни резерви:
- въпросите в анкетите са многопосочни и в тях няма център, който да отговаря на зададен въпрос, докладван в статията. Има голямо разминаване в това какво целят анкетите (което не е ясно) и какво цели статията;
- на всеки непредубеден читател е ясно, че така структуриран, въпросникът за учениците не е съобразен с тяхното образователно ниво, а още по-малко – с познанията им за ГИС. Те са придобити само от един урок с ГИС, при това проведен в демонстрационна форма. Буди недоумение как учениците ще имат представа от функциите със софтуера, когато те самите не са работили с него. Поради това анкета с учениците е твърде формална, а резултатите от нея - нереални. Анкета с такова съдържание е подходяща за професионалисти, но не и за ученици, които не са работили с ГИС (Тук е уместно да се поясни, че авторката на разглежданата статия като участник в проекта, целящ експериментиране с ГИС в класна стая, беше поканена да наблюдава провежданите уроци с ГИС в 7 български училища, но тя не се възползва от тази възможност и не можа да добие непосредствена представа от процеса на преподаване и от работата на учениците по време на урока).
Смущаващ е и фактът, че в статията авторката не е намерила за нужно да отбележи, че е провела анкетите си с участници в експериментален урок с ГИС, подготвен по проект на Географския институт на БАН и проведен след предварителен курс на обучение на учителите по география. Техните имена също са пропуснати.
Има какво да се работи върху адаптирането на българската методика на обучението по география към ГИС, върху преосмислянето на ДОИ и учебните програми за по-ефективно използване на възможностите на ГИС в образованието. Но за това са необходими както много добра географска подготовка, така и познаване същността на ГИС и личен опит в работа с тях. Едва тогава са уместни подобни теоретико-методологически статии и обобщения, които да се позовават на оригинални и обективни лични резултати или на коректно цитирани чужди изследвания и експерименти. Тогава и дискусията може да бъде конструктивна.
* * *
Хубаво е, че вече се работи и пише по темата за ИКТ в обучението по география. Това е пътят и този брой на сп. География ‘21“ за пореден път го маркира. Очертават се два основни аспекта:
1. Резултати от опита на учители за използване на Интернет и презентационни техники (Пауър Поинт) в часовете по география. Това несъмнено са много благодатни технически способи в географията, които все по-масово ще се внедряват. Време е всички деца да се научат да търсят нужните им данни в Интернет. Друг е въпросът, че точно за България географската информация е много оскъдна.
Това поставя пред нас, географите задачата да работим повече в тази област и да направим всичко необходимо в Интернет да влязат повече географски данни, карти, атласи, справочници за нашата страна – научно издържани и лесно достъпни, които да изместят комерсиализираните и тези със съмнителна точност и произход. Може би отдавна е време да се помисли за един координиращ сайт за географска информация за България, който да се поддържа например от авторитетна географска институция (логично Националния комитет по география или Българското географско дружество, ако те наистина функционираха реално).
Предимство (и задължителна необходимост) е Интернет и презентационните технологии да се използват и от учениците - както в клас, така и при подготовка на домашни работи или за разработване на самостоятелни проекти, които да се оценяват не само по съдържание, но и по графичен дизайн и умение за структуриране и подреждане на учебен материал.
И все пак трябва да се подчертае, че тези модерни технически средства по отношение на географията не внасят нищо ново по същество. Това се отнася и до т. нар. „електронни“ учебни пособия, които в момента се разработват по поръчка на МОН. Те могат да направят обучението до известна степен по-привлекателно за съвременните „компютеризирани“ млади хора, но не им дават нищо по-различно от това, което при желание и сами могат да намерят в Интернет. И най-важното - не ги убеждават в истинските възможности и предимства на географията, ползваща новите информационни технологии.
2. По друг начин стои въпросът с ГИС в часовете по география. Те не са просто модерен способ за онагледяване на обучението, не подменят класическите методи на преподаване, а внасят нов, непознат досега момент в образователния процес, защото нямат класически аналог - дори атласът е много далеч от възможностите на ГИС. При това ГИС са присъщи най-вече за часовете по география, което ги прави в голяма степен уникални в училищното образование. Техните предимства са толкова много и така съществени, че както вече беше многократно изтъквано, се възприемат и внедряват с неочаквано голям успех.
Същевременно нарастващият интерес към ГИС в образователната система е свързан и с някои опасни тенденции като свеждането им до „компютъризирана система за работа с географска информация“, механичното свързване на карти с таблични данни, констатациите за липса на достатъчно теоретични и методически разработки за прилагане на ГИС в образователния процес (вследствие непознаване на литературата и резултатите от чужди изследвания) и др. (допуснати и в статията на Р. Янков, Пл. Лаков и Св. Стойчев). Те са показателни, че все още има неразбиране същността на ГИС, до голяма степен дължащо се на липсата на личен опит от работа с ГИС.
* * *
Целта на тези наши критични бележки и лични виждания е да повдигнем въпроса за сериозността на проблема „ГИС в класна стая“ и да провокираме професионална публична дискусия за институционалната и обществената готовност за въвеждането на ГИС в българското училищно обучение по география.
Идеята ни беше в този тематичен брой, посветен на обявената от МОН годината на електронното образование, да публикуваме и мнението на министър Даниел Вълчев по тези въпроси. За целта отправихме към него
официална писмена покана за интервю в сп. „География ‘21" . До редакционното приключване на броя тя остана без отговор.
Без отговор вече цяла година е и предложението пред МОН за проекта „ГИС в класна стая“ (вж. бр. 6/2005 на сп. „Обучението по география“).
За реализирането на този проект има две възможности:
- Общонационално въвеждане на ГИС в обучението – с подкрепата на МОН, като по този начин поетапно се включат всички български учители по география с интерес към преподаването с ГИС (такъв е и първоначалният замисъл на проекта);
- Регионално или локално въвеждане на ГИС в отделни училища или региони (кметства, общини), където се оценяват предимствата на тази технология и се осигури необходимата финансова и институционална подкрепа за осъществяване на проекта.
Първата възможност има своите основателни предимства (особено като се има предвид, че ГИС са скъпа технология). Същевременно въвеждането на ГИС в училищното обучение по география би било много навремененно и адекватно за държава, която търси своето място в обединена Европа и непрекъснато афешира в публичното пространство като национален приоритет въвеждането на информационните технологии в образованието. Но както много често вече години наред наблюдаваме, това, което реално се случва в държавата ни, е далеч от очакваното доказано ефективно и логично.
На този етап втората възможност явно е с повече шансове да се осъществи. Тя е „проработила“ в редица страни с децентрализирано управление на образованието. Ярък пример е Канада, една от малкото държави, в които ГИС вече официално са в училищните образователни програми - началото започва през 1992 г. в обикновено училище в провинция Онтарио с експериментален пилотен проект, получил финансова подкрепа от местните общински власти.
„Необикновеното“ в случая е, че за целта трябва обединение „на място“ на усилията на хора със съвременно, освободено мислене – учители-ентусиасти, местни бизнесмени и управляващи („местно общество“), които заедно да направят голямата крачка в инвестирането на образованието на своите деца.
Авторите на българския проект „ГИС в класна стая“ вярват в неговото осъществяване и ще откликнат на всички, които намерят сили да експериментират внедряването му. За контакти - посочените по-долу e-mail адреси или познатите ви адреси на сп. „География ’21".