Районът на Бесапарските ридове, известни и като Бесапарски възвишения, е сравнително слабо изучена територия в геоморфоложко отношение. В геоложки, геоморфоложки и хидроложки литературни източници той попада в обхвата на по-големи структурни единици – на северния Родопски склон или на Горнотракийската депресия. В зависимост от обекта на изследване различните автори приемат Бесапарските ридове или като подножно стъпало на Родопският масив, или като вътрешнокотловинни възвишения в Горнотракийската низина. Това е един от проблемите, които се обсъждат в настоящото изложение.


Територията на Бесапарските ридове е с площ от 310 км², и се намира в близост до подножието на северния Родопски склон (между градовете Пещера от югозапад и Перущица от югоизток), а от север е ограничена от р. Марица (в участъка й между Пазарджик и гр. Стамболийски). Бесапарските ридове представляват заоблени мраморни хълмове, подредени в четири редици, които са разделени от система от ували, валози, сухи долини, както и от общият пролом на реките Въча и Стара река между гр. Стамболийски и с. Куртово Конаре.


Северната редица е най-висока (535,6 м при вр. Св. Елена) и е почти успоредна на р. Марица. От южната редица я отделя Бесапарският увал и прилежащата към него система от валози и сухи долини. Тази редица включва ридовете Баира (410 м), Големият връх (344,5 м), Кутелът (374,2 м), Сакатлъка (450 м), Бесапарски рид (изграден от 5 хълма, свързани помежду си, като най-високият е Иланчал – 533,2 м) и Северният масив (състоящ се от най-високите хълмове, между които и вр. Св. Елена – 535,6 м).

Южната редица е отделена от Родопския склон чрез пролома на Стара река между гр. Пещера и с. Бяга и Испериховското поле. Тя включва Могилите (441,8 м), Еленски връх (435,6 м), Буруджа могила (319,6 м), Хисара (490,7 м), Текето (369,6) и хумоподобните възвишения Таштепе (303,9 м), Инерттепе (270,2 м), Мантартепе (283,9) и Малтепе (265 м).
Източната редица ридове е разделена на две от съвместния пролом на реките Въча и Стара река. Затова я възприемаме като две меридионално подредени редици хълмове - западната е откъм Стара река, а източната - откъм р. Въча.
В западната от север на юг се подреждат Новоселски баир (424,8 м), Широкия връх (442,5 м) и Горката (362,8 м). От страната на Въча са съответно Пресечена могила (276 м), Калето (267,7 м) и Горката (293,3 м).

Северната граница на Бесапарските височини е ясно маркирана от р. Марица в участъка й от гр. Пазарджик до гр. Стамболийски.
Източната граница на Бесапарските ридове е структурно обусловена в частта, където Добростанските мрамори контактуват с Капитандимитриевския плутон. Ридът между селата Радилово и Дебращица в сруктурно отношение е идентичен с Бесапарския блок, но за разлика от Бесапарските ридове морфологично той не е отделен от северния Родопски склон и поради това не е включен в разглеждания район.

Южната граница със склоновете на Родопските дялове Къркария и Баташка планина е ясно различима. Тя е особено отчетлива в рамките на Испериховското поле, което в източна посока се слива с Кричимското поле.

През територията на Бесапарските ридове преминават транзитно три реки - Марица, Въча и Стара река. И повърхностният, и подземният отток гравитират към р. Марица. Наличието на открит и покрит карст обуславя понирането на част от повърхностнотечащите и дъждовните води, които по подземен път се оттичат към р. Марица чрез напорните карстови извори Триводици при едноиминното село.


Бесапарските ридове са изградени от мраморите на Добростанската свита, част от Асеновградската група (PєF). Във всички разкрития контактите с околните скали са тектонски. Мраморите са сиви до сивобели, прехождащи в по-високите стратиграфски нива в доломитни и прослоени от различни по дебелина слоеве от амфиболити и разнообразни слюдени шисти, кианит-гранатови шисти, калкошисти и мусковитови гнайси. Общата дебелина на Добростанската свита се оценява трудно поради нееднакво разкриващите се части от профила в несвързаните помежду си разкрития, но тя не превишава 1000-1200 м (Кожухаров и др., 1992).

В околностите на селата Капитан Димитриево, Радилово и северно от с. Бяга на площ от около 18 км² се разкрива Капитандимитриевският плутон. Неговата възраст е определена на 79 млн. г., т.е. горна креда по K-Ar метод (Бояджиев, 1981а). Значителна част от контактите му са покрити от млади седименти. Нормален интрузивен контакт на плутона се разкрива западно от с. Радилово – с гнайсите на Бачковската свита извън разглеждания район. От североизток плутонът интрудира мраморите на Бесапарските ридове. В геоложката и геоморфоложката литература се отбелязва „възсядане" на добростанските мрамори над плутона, но това по никакъв начин не се обяснява или доказва.

Плутоничното тяло винаги е по-младо по възраст от неговата метаморфна мантия, а в контактните зони със седиментните скали се наблюдава периплутонична гранитизация в гнайсите и оскарняване в мраморите и амфиболитите, при което Бесапарският блок е приблизително на мястото си (Кожухаров и др., 1992). Следователно тук би следвало да се наблюдава интрудиране на плутонично тяло в седиментите, а не каквото и да е навличане. Възседно-навлачните движения от своя страна са характерни за зоната на северния Родопски склон, но Бесапарските ридове са откъснат блок и не участват в тях. Те по-скоро потъват спрямо северния Родопски склон вследствие потъването на Маришката депресия, в окрайнините на която попада Бесапарският блок.

До сармата (преди 13,6 млн. г.) разглежданата територия е била част от добре засебен монолитен блок, част от средномиоценския заравнен до слабо нахълмен релеф (Балтаков, 2003). В началото на меота (преди около 9,7 млн. г.) започва залагането на неогенските депресии в Горна Тракия. Горнотракийската депресия представлява сложна грабенова система от разломи, свързани с Маришката руптурна зона. Определящи са Севернородопският разлом, по който протича цялостното пропадане на грабена, и Яворишкият (или Асеновградски) разлом, по който са ориентирани най-дълбоките части на падината.

Заложеното през горния миоцен седиментационно корито е представлявало сложно устроена стъпаловидно и асиметрично удълбаваща се към оста на най-бързо потъване система от плитки листрични разломи с надлъжна ориентация (Балтаков, 2003). В езерото, заемало Горнотракийската депресия, са отложени материалите на Ахматовската свита. Началото на първия цикъл от нейното образуване се отнася към меота и унаследява стари, предимно речни седименти, отнесени към валезийския или сарматски биокомплекс. Той се явява като реликтен за периода, тъй като долният меот е горна граница на неговото съществуване. Унаследен е от пикермийския (туролийски) комплекс, който е представен от долните хоризонти на Ахматовската свита. Известен е повече като „динотериев“, тъй като в него широко е бил разпространен гигантът на хоботните Dinothetium giganteum.

В края на понта и целия долен плиоцен са отложени материалите от втория цикъл на Ахматовската свита с русциниска или хипарионова фауна. Първата е характерна за тропически климат с кратък сух и по-продължителен влажен сезон, а втората – за саванна обстановка и галерийни гори около водоемите (Балтаков, 2003).

Характерни за саванния тип палеогеографски условия са интензивните изветрителни процеси с превес на химическото изветряне. При съпоставка със съвременните саванни геокомплекси, главна роля в тогавашната морфогенеза са играли склоновите денудационни процеси, свързани с образуването на педименти, островни възвишения и педипланация като основен тип денудационен стил.

На този етап Бесапарските хълмове са се оформили като островни възвишения (инзълберги). През целия миоплиоценски денудационен етап и след това те не са били заливани от Горнотракийското езеро и са били подложени на денудация. Предвид тропическите палеогеографски условия през средния миоцен и влажните саванни условия през миоплиоцена те са оформени като система от карстови куполи (Балтаков, 2003). Карстовите куполи (coupola-karst) представляват начален етап от развитието на тропическия карст при топли и влажни палеоклиматични условия.

Следващият плиоплейстоценски морфогенетичен етап е период на значителни деформации и реювинация (подмладяване) на заравнената, близка до педипланационен тип повърхнина. Този етап се характеризира с интензивни вертикални движения, без гънкообразуване и вулканизъм. Горнотракийската депресия е била обхваната от нова тектонска активизация, което е довело до чувствително издигане на Родопския масив и относително пропадане на Горнотракийската депресия. В края на русциния Горнтракийското езеро, намиращо се в блатна фаза, се е разширило латерално в западна посока. Неговата абразионна тераса е установена по сегашния склон на Голак и Същинска Средна гора под гр. Ветрен и около селата Лесичево, Карабунар, Виноградец, Бошуля и др. Сегашните възвишения около тях са били острови и полуострови. Вероятно такива са били и Бесапарските възвишиния, а също и Пловдивските тепета.

Синседиментационно протича отлагането предимно на пролувиалнални, алувиални и езерни наслаги от третия цикъл на Ахматовската свита (Драгоманов и др., 1981). Плиоплейстоценът или вилафранкът се характеризира с постепенна смяна на саванната палеогеографска обстановка със степна, по-суха и по-хладна, което е причина за промяна на денудационния стил. Условията на тропичен тип карстова денудация вече не са съществували и участъкът на Бесапарските ридове забавя своето денудационно развитие.

Във връзка с палеоклиматичните изменения и на фона на съществени деформации на последвалите една след друга Роданска и Влашка тектонски фази през този период има силно активизиране на ендогенните движения. Те са свързани с активизация на стари грабени, образуване на нови, реювенация на долинната мрежа, активизация на епидермалните разломявания, екзогенните блокови разсядания и т.н.

През плейстоцена и холоцена в района е развита съвременната речна система на р. Марица. От състояние на всичане реката преминава в режим на перстративна и констративна акумулация, изразявящи се с постоянно натрупване на алувий по долинните дъна, а речните канали са слабо всечени в своите най-млади наноси. При тази обстановка речни тераси не се образуват. Долината представлява разлата, леко наклонена на югоизток алувиална равнина.

Преди корекциите от преди 40 години тя е имала характер на широка до 5-6 км полоса на фуркация на леглото (разделяне на ръкави) с плетеница от множество разклоняващи се и вливащи се канали от различна величина. При прииждане на високи води те са били заливани и запълвани с наноси. След оттегляне на високите води фуркиращите води са се всичали и са създавали нови канали, без да повтарят предишните. Така след всяко прииждане са се натрупвали нови наслаги, а вследствие на това алувиалната повърхнина се е издигала като компенсация на бавните негативни движения.

Бесапарските ридове продължават да съществуват и до днес като реликти, свидетелстващи за по-топла и по-влажна палеоклиматическа обстановка по времето на тяхното образуване. По време на седиментацията на Ахматовската свита те не са заливани от Тракийския езерен басейн. Височината на куполите е намаляла, от една страна, поради заравнителните процеси, а от друга – вследствие на акумулирането на материалите в подножията. Ниските форми са погребани от делувиално-пролувиалната покривка и разликата във височините спрямо върховете на куполите е била скъсена.


От юг Бесапарските ридове са отделени от Родопския склон чрез Испериховското поле, в което Стара река излиза след пролома си между гр. Пещера и с. Бяга. Полето достига около 220 m надм. в. при с. Исперихово, като след това се слива с Кричимското поле и долината на р. Въча. От север няколко по-малки възвишения, подобни на хуми, го отделят от голямата система от валози и увала, която разделя северната редица възвишения от вътрешната и източната.

Трудно е да се каже дали Испериховското поле представлява напреднала в развитието си увала, превърнала се в карстово поле (Гълъбов и др., 1972) или грабен, потънал между хорстовете на Бесапарския и Севернородопския блок (Антонов, Х, Л. Данчев, 1980). Във връзка с геоложкото картиране М 1:50 000 през 1985 г. на 300 m северно от с. Исперихово е направен сондаж (Ненов и др., 1988). Той е увиснал, вероятно вследствие на авария, без да достигне основна скала и е опрял на 176 m до блокажи и конгломерати с неопределена дебелина (вероятно повече от 200 m), аналогични на брекчоконгломератната задруга, разкриваща се при с. Бяга.

Различните автори са единодушни в това, че няма точни данни за възрастта на този блокаж, но му дават по общогеоложки съображения период на образуване олигоцен-меот. Авторите са категорични, че тези наслаги са с континентален флувиален произход. Според Д. Яранов (1940) те са носени от реки, текли в подножието на Родопите, а според Г. Балтаков (2003) оттам е минавала голяма река, наслаги от която се проследяват в подножието на Родопите и по техния северен склон в обхвата на к.л. Пловдив и к.л. Хасково от Национолната геоложка карта в М.1:100 000.

Става въпрос за брекчоконгломератовата задруга и задругата на мраморните брекчи с олигоценска възраст между селата Храбрино, Брестовица и в околностите на кв. Устина и брекчоконгломератово-пясъчниковата задруга с определена по общогеоложки съображения плиоценска възраст, разкриваща се на к.л. Пловдив югоизточно от гр. Перущица (Кожухаров и др., 1992). На к.л. Хасково същите наслаги са обособени като Вълчеполска моласова свита с условна възраст олигоцен-долен миоцен, като авторите я сравняват и с Драгойновската свита от Горна Тракия (Боянов и др., 1992).

По данни от същият сондаж (Ненов и др., 1988) в Испериховското поле тези наслаги са припокрити от 19 m кватернерни материали, а надолу до блокажа, по аналогия с наслагите в Първомайско авторите са определили Ахматовска свита, но без никакъв палеонтологичен материал. Става въпрос за езерно-флувиални наслаги, което говори или за свързани помежду си езерни басейни, или за палеорека, текла по направлението на съвременния севернородопски склон, който тогава е бил част от средномиоценската денудационна заравненост. В такъв случай Стара река се явява наследницата на тази палеорека, тъй като в рамките на Беганския пролом и Испериховското поле тя тече в нейната посока и трупа наслагите си върху нейните. Следователно Стара река наистина отговаря на името „стара", защото тече върху собствени наслаги в собствената си алувиална низина. В същото време Испериховското поле продължава да потъва, за което свидетелства и заблатяването в него. Там Стара река губи част от водите си и по подземен път те преминават Бесапарския блок и излизат от другата му страна при напорния карстов извор Триводици (фиг. 1).


Имайки предвид всички тези доводи, приемаме Испериховското поле за грабен, потънал между хорстовете на Бесапарския и Севернородопския блок. Тази теза изказва още Д. Яранов (1940), който определя Кричимското и Айдиневското (Испериховското) полета като потънали хълмисти земи, представляващи едно цяло с остатъчни възвишения между тях. Кричимското поле е определено като напречно структурно понижение от Ж. Гълъбов, К. Мишев и Ив. Вапцаров (Гълъбов и др.,1972).



Редица данни от морфологията на Бесапарския блок говорят за подпирането му от наслагите на р. Марица, повишаване на нивото на карстовите води и удавяне на карстовите форми. За тази еволюция на Бесапарския карст надежден индикатор са валозите от северната и южната страни на Бесепарските ридове. Те видимо завършват на нивото на поймата на р. Марица и Стара река и продължават под алувиалните наноси. Вероятно на север отделни по-малки куполи са припокрити от алувиалните наслаги на Марица. От съвременните процеси най-характерни са формите на повърхностния карст - карните полета, с които са покрити всички възвишения, сухите долини във валозите и увалите и почвообразуването в негативните форми.

На повърхността на билата са образувани карни полета (фиг. 3) с въртопи . Най-големите от тях са с размери 4х3 m. Карите са особена група повърхностни карстови форми, представляващи морфоложки комплекс от позитивни микроформи (карни ребра) и негативни микроформи (карни вдлъбнатини или улеи). Те стърчат като ребра по склоновете, образувайки тороси, подобни на т. нар. „каещи се братя“ в Сакар.


Част от склоновете са оголени, релефът е нахълмен, по тях се наблюдават бавни движения на почвената покривка (крийп), като на отделни участъци почвата се раздира. В края на пролетта се наблюдават плитки свличания, а при валеж протичат делувиални процеси. Кварцовите жили, гнайсовите и шистовите участъци маркират старо затихнало разломяване. Те са хидротермално променени, което е свързано с динамометаморфизъм, при който е изнесен фелдшпатът и са останали само гнайсът и слюдата.

Негативните форми между хълмовете следват стар тектонски план, тъй като имат напълно праволинейни очертания. Те представляват корозионни валози, образувани по тектонски пукнатини. Валозите започват от суфозионни циркуси, много добре изразени, с правилна елиптична форма, отворени в една посока. Наблюдава се наставяне на валозите един върху друг, тъй като подножията на хълмовете са стъпаловидни със заоблени ръбове. Валозите се развиват в сухи долини без следа от поток, тъй като водотоците са подземни.

Между хълмовете са образувани големи по размери ували, най-значителните от които почти достигат размерите на малки затлачени карстови полета. Вероятно те са били заливани от водите на Горноахматовското езеро и са замаскирани от неговите плиткоезерни отложения. Върху тях са натрупани делувиални материали от околните хълмове, върху които се развива съвременната почвена покривка. Типичен пример за това е увалата, в която е установено местоположението на столицата на бесите през римско време – град Бесапара.


Околните възвишения са предлагали естествено укритие, тъй като подобно на крепостна стена са заобикаляли отвсякъде града и единственият изход е бил откъм с. Синитово. Културният пласт е погребан от почвения хоризонт, което говори, че освен акумилираните и допълнително преотложени делувиални материали, почвообразувателният процес е бил твърде интензивен през последните 1500 години (след разрушаването на града).

Оживяването на външния разседен сноп на Севернородопския склон през късния кватернер обуславя формирането на наносни конуси в подножието му. Особено дебел е наносният конус на р. Въча, с който тя е запречила изхода на Стара река в Кричимското поле. Това е причинило рядкото явление двоен пролом (едновременно на две реки) без водослив – на Стара река и на р. Въча. В коридора между тях наносният конус на р. Въча има характер на вододел между отточните им канали.

По-малките реки, които водят началото си от севернородопския склон, също образуват гъсто разположени наносни конуси, които очертават делувиално-пролувиален шлейф, по който е прокарана южната граница на района. Вероятно той се образува още от младия плейстоцен, но формирането на съвременните наносни конуси е започнало от началото на холоцена. За това се съди от обстоятелството, че заливните тераси се проследяват както в планинските части на долините, така и в горните части на наносните конуси (Гълъбов и др., 1972).

Заливната тераса на Стара река и Въча в общия пролом е изцяло акумулационна с относителна височина 2-3 m. Съставена е от разливен алувий. В Горнотракийската низина е с височини 1-1,5 m и се залива при разливи на приточните реки, причинени от подпора на високите води на Марица (Гълъбов и др., 1972).

Поради силното вертикално издигане на севернородопския склон главните долини на родопските реки са дълбоко всечени и по склоновете им липсват ясни остатъци от стари долинни дъна. Кричимското напречно структурно понижение е запълнено с дебели младокватернерни алувиални отложения, а съвременните долини на реките Стара и Въча следват неговите разседни очертания.


1. Бесапарските ридове са структурно обвързани с проявата на негативните движения на Маришката дислокация през неогена. Те са отделени чрез двете оси (Яворишкия и Севернородопския разлом) на Маришкия шев, като по този начин са обособени в един блок. Той е част от блоковата структура на средномиоценската заравнена повърхнина. Бесапарският блок е изостанал спрямо бързоиздигащите се северни склонове на Родопите, увлечен в негативните движения на Маришката депресия. Следователно Бесапарските ридове принадлежат структурно на Горнотракийската морфоструктура, но не представляват вътрешнокотловинни възвишения, а нейни окрайнини.

2. Добростанските мрамори, изграждащи Бесапарските ридове, не възсядат Капитандимитриевския плутон от североизток, а се явяват негова матия, която е интрудирана. Това се потвърждава от факта, че Бесапарският блок е приблизително на мястото на образуването си и не участва във възседно-навлачните движения, характерни за Родопските структури, тъй като е отделен от тях. Плутонът се е внедрил в пластичната седиментна мантия през горната креда, за което свидетелстват периплутоничните явления в зоните на контакта, а разкъсването на мраморната мантия може да е било подпомогнато и от денудационните процеси.

3. Бесапарските ридове представляват реликтни форми от отминала палеогеографска обстановка с тропичен и влажен саванен климат, когато е имало условия за развитието на куполен карст. След промяната на климатичните условия през плиоплейстоцена се е сменил денудационният стил, но са се запазили характерните куполовидни форми на хълмовете, които личат и до днес.

4. Стара река тече върху наслагите на палеорека, текла в обхвата на Родопския склон в доплиоценският етап от развитието на областта. За това говори брекчоконгломератната задруга в подножието на склоновете на Родопите, разкриваща се в разглежданата територия в околностите на с. Бяга.

5. Образуването на двойният пролом на р. Въча и Стара река е станало, когато при излизането си от величествения си пролом в Родопския масив при гр. Кричим р. Въча е подпряла с мощния си конус по-малката и спокойна Стара река. Тя е била принудена да завие към р. Марица по левия борд на пропадане на Кричимското поле.

6. На съвременния етап Бесапарският блок потъва и р. Марица подпира и „удавя“ с наслагите си Бесапарския карст. За това развитие говорят валозите от северната и южната страна на Бесапарския блок, които видимо завършват под наслагите на р. Марица и Стара река.

7. Праволинейността в системата от валози и слепи долини в областта на Бесапарските възвишения е показателна, че ерозионните и суфозионните форми са наложени и следват линиите на стар тектонски план в рамките на Бесапарския блок.

8. В разглежданата област геоморфоложките фактори имат основно значение за почвообразуването. Геоложката основа и характерът на наслагите предопределят почвения тип, а формите на релефа определят мощността на почвения хоризонт. В този смисъл най-благоприятни за земеделие са почвите в алувиалните низини, а най-неблагоприятни условия създават оголените хълмове. Те от своя страна също са били използвани от човека още в древността като мраморни кариери.


На съвременния етап възниква въпросът за екологичния аспект от експлоатацията на природните ресурси на Бесапарските ридове. Ако кариерите се ограничат само до местата с най-качествен мрамор и се определи лимит за добив на година, тези ресурси биха се запазили, като ще се съхрани и обликът на географския ладшафт, който е бил оценен от предците ни преди хилядолетия.

Трябва да се обърне изключително сериозно внимание на неконтролируемото изхвърляне на отпадъците в района. Освен регламентираното сметище на гр. Пазарджик, за което би трябвало да се вземат мерки за рекултивация, редица изоставени кариери служат за депа за незаконно изхвърляне, най-вече на промишлени отпадъци. Проблемът със затлачването на речните корита и нерегулираното изпускане на води по горното течение на р. Марица доведе до едни от най-тежките наводнения в долината на реката и нанесе сериозни щети в района.

Благоприятните условия за отглеждане на висококачествени лозя бяха отчетени от инвеститори и вероятно това ще предопредели бъдещото развитие на района. Земеделското производство би могло да се допълни и с развитие на животновъдството, за което също има благоприятни условия - близост до ниско- и високопланински пасища. Особено печелившо може да е коневъдството, говедовъдството и овцевъдството, които биха обслужвали туристическите дестинации в северната част на Родопите.

Един от проблемите, появили се напоследък в района, е кражбата на плодородна почва. Става въпрос за масово и нерегламентирано изземване на почва от междуридовите пространства, прилежащи към горския фонд, като особено се ценят излужените канеленовидни почви. Тъй като земята е основно богатство на района, би следвало отговорните власти да предприемат мерки за защитата на почвите, където това е необходимо.

Литература

1. Антонов, Х., Д. Данчев. Подземни води в България. ДИ „Техника“, С., 1980.
2. Балтаков, Г. Неогенска и кватернерна скулптурна геоморфогенеза на източните части на Балканския полуостров. //Дисертация за получаване на научна степен "Доктор на географските науки"/, С, 2003.
3. Балтаков, Г., Р. Кендерова, Кватернерна палеогеография, „Малео-63“, Варна, 2003.
4. Гълъбов, Ж., К. Мишев, И. Вапцаров. Морфоструктурно развитие на Севернородопския склон между долините на реките Яденица и Чепеларска. В: Пробл. на геогр. В НРБ, т. ІІІ, Регионална география на Горнотракийската низина и Родопите //Сб. статии/, С., „Наука и изкуство“, 1972.
5. Дабовски, Х. Пукнатинни интрузии в Средногорието. С., Изд. БАН, 1988.
6. Драгоманов, Л. , В. Казаринов, Е. Коюмджиева, И. Николов, Е. Енчев, Х. Христов. Палеогеография на неогена от Пазарджишко до Пловдивско. В: Палеонтология, стратиграфия и литология, кн. 14, С., 1981.
7. Драгоманов, Л. Т. Ненов, Д. Ангелова. Кватернерните наслаги в Пловдивското поле. В: Сп. БГД, год. L, кн. 2, 1989.
8. Кожухаров, Д., Е. Кожухарова, Р. Маринова. Обяснителна записка към Геоложка карта на България М 1:100 000, к.л. Пловдив. С., Комитет по геология и минерални ресурси, Предприятие за геофизични проучвания и геоложко картиране, 1992.
9. Кожухаров, Д., Р. Димитрова, Н. Кацков. Обяснителна записка към Геоложка карта на България М 1:100 000, к.л. Пазарджик. С., Комитет по геология и минерални ресурси, Предприятие за геофизични проучвания и геоложко картиране, 1992.
10. Ненов, Т., В. Вълчев, Д. Михайлова, Р. Кьосевски, С. Нафтали, Е. Миков. Доклад върху кватернерните отложения и условия за акумулиране на разсипно злато в Горнотракийската низина и прилежащите й части от Родопите и Средна гора между градовете Белово, Пазарджик, Пещера, Съединение и Пловдив (Геоморфоложка картировка М 1:50 000 през 1985 г.). Геофонд МОСВ, Геоморфоложка група към Предприятие за геофизични проучвания и геоложко картиране, 1988.
11. Яранов, Д. Геология на северния склон на Родопите между гр. Пещера и с. Куклен (Пловдивско). В: Сп. БГД, год. 12, кн. 2, 1940.

---

The Bessapara hills (ridges) have been slightly explored as far as their Gemorohpology is concerned. The author traces their geomorphologic development in the border zone between the Rhodope massif and the Upper Thracian depression. A number of research problems have been tackled in this paper, such as: whether the Bessapara hills are an intra-basin heights of the Upper Thracian lowland, or they represent a step of the North Rhodope slope; what is the character of the contact zone between the Dobrostan marbles and the Captain-Dimitrov’s pluton, etc. An attempt has been made to reconstruct the Paleo-Geographic development of this region from the formation of the Mid-Miocene peneplain until the recent stage. Basic contemporary Geomorphologic processes have been traced, as well as problems relating to environmental use and ways of their solution. A geomorphologic map of this region has been compiled (see appendix).

---

¹ Статията отразява резултати от разработената и успешно защитена в СУ „Св. Кл. Охридски“ дипломна работа на авторката „Геоморфоложки условия за почвообразуване в района на Бесапарските възвишения“ с научен ръководител доц. д-р Р. Кендерова.