„... де от изток Черно море
се бунтува и светлей ...“
 Ив. Вазов

В онези години на безвремие, продължили почти половин век, за България се говореше и пишеше като за страна от югоизточния фланг на Варшавския договор. Сега, като че ли по ирония на историческата съдба, България пак е югоизточен фланг, но този път на най-голямото политико-икономическо обединение в света – Европейския съюз, включващ 27 държави с население 500 млн. души. За разлика от отминалите години този фланг включва и част от акваторията на Черно море, известна като изключителна икономическа зона. Това ново за страната ни географско пространство засега е разграничено само от югоизток, т.е. с Турция. Предстои разграничаване на морските пространства* и от север и североизток с Румъния. Когато това стане, България ще има своя „резен“ от Черно море, чиято площ при справедлива делимитация* се очаква да бъде около 35 000 km2, равняваща се на 31,5 % от сегашната й територия.

Но да се върнем на морската ни граница с Турция, която фактически се явява външна граница на Европейския съюз. Тя е установена преди 10 години – на 4.ХІІ.1997 г. със Споразумение между Република България и Република Турция, което дословно гласи „за определяне на границата в района на устието на река Резовска (Мутлудере) и разграничаване на морските пространства между двете държави в Черно море“.

По същество това споразумение е първата, но много важна стъпка към разширяване на националното ни географско пространство. В най-новата българска история това е вторият случай след връщането на Южна Добруджа (с територия 7726 km2 и население 320 хил. души) съгласно Крайовския договор от 4 септември 1940 г. Тогава без война, по мирен път България разширява географското си пространство, в което упражнява суверенитет* и суверенни права*. Ето защо споразумението между България и Турция без преувеличение може да се квалифицира като исторически за отношенията на двете страни юридически акт, чиито последици се проектират далеч в бъдещето. Той стана възможен благодарение преди всичко на усилията на българските дипломати, основаващи се в не малка степен на резултатите от морските ни научни изследвания.

„Индустриалното общество ще зависи
от океана по същия начин и в същата
степен, както земеделското от земята“
Хегел

С приемането на Конвенцията на ООН по морско право на 30 април 1982 г. в Ню Йорк по време на ХІ сесия на ІІІ-та конференция на ООН по морско право безвъзвратно отмина времето, когато синият континент – Световният океан беше общо достояние на човечеството. Всъщност принципът на свободното море (mаre liberum) е формулиран от холандския юрист Хуго Гроций (де Гроот) през 1608 г., макар че още през Средновековието някои държави са предявявали претенции за изключително владеене на отделни морета и райони от Световния океан. Така например Венеция е считала за „свое“ Адриатическо море; Генуезката република – Лигурско море; Турция – Черно море; Швеция и Дания – Балтийско море; Англия – Северно море, Ирландско море и други води около бреговата линия на Британските острови. Само до преди няколко десетилетия мисълта, че близо половината от акваторията на Световния океан ще бъде под юрисдикцията* на крайбрежните държави, изглеждаше абсурдна. Но това вече е факт, с който се съобразяват политици, дипломати, военни, учени, независимо дали им харесва, или не.


Този голям международен форум беше обусловен от взаимодействието на множество фактори, отразяващи съществените изменения, настъпили в света през 60-те и 70-те години на миналия век. Както се подчертава в резолюция 2750 (ХХV) „С“ от 1970 г. на Общото събрание на ООН, постановяваща свикването през 1973 г. на Конференцията, реалното положение в „политическите и икономическите области, развитието на науката и бързият прогрес на техниката през последното десетилетие усилиха необходимостта от своевременно и прогресивно развитие на морското право в рамките на тясно международно сътрудничество“.

Макар, че понятието „глобални проблеми“ се наложи сравнително неотдавна в научната и публицистична литература, още тогава става пределно ясно, че по своя произход и същност тези проблеми са едновременно и природни, и научно-технически, и социално-икономически, и политически, и международноправни. Глобалният характер на проблема за използване на морските пространства*, експлоатацията на техните ресурси и охраната на морската среда е един от най-съществените фактори, обусловили свикването на ІІІ-та конференция на ООН по морско право. Той се определя не само от мащабите на Световния океан, заемащ около 71 % от площта на планетата, но преди всичко от общото значение на разнообразните морски дейности за човечеството.

Още в процеса на работата на Комитета за мирно използване на дъното на моретата и океаните извън пределите на действие на националната юрисдикция, който в последствие (1971 г.) изпълнява функциите на орган за подготовка на Конференцията, се подчертава необходимостта от всеобхватна кодификация на морското право. Опитвайки се да обобщи позициите на държавите-членки на ООН по този въпрос, тогавашният генерален секретар на ООН в своята встъпителна реч на сесията на Конференцията, състояла се в Карбкас на 20.VІ.1974 г., отбелязва: „Налице е неудовлетвореност от съществуващото право, частично обясняваща се с факта, че много държави, които междувременно се сдобиха с независимост, не са участвали във формирането на това право и не считат, че то съответства на реалностите на новата международна общност.

Решаващ елемент се явява много бързият прогрес на техниката и нарастващото търсене на ресурси, които създават нови възможности за експлоатация на полезни изкопаеми от океанското дъно – обстоятелство, което не е съществувало през 1958 г. Това доведе до бързо развитие на дълбоководното сондиране за добив на въглеводороди, залягащи под дъното на моретата. Нарастващите потребности в света предизвикаха също така ръст на риболова с използване на съвременен промишлен флот и доведоха до интензификация на морския транспорт, особено под формата на използване на супертанкери.

В същото време тези изменения крайно изостриха проблемите на замърсяване на моретата. Накрая, най-важният фактор, определил провеждането на Конференцията се явява нарастващият недостиг на световни ресурси и съзнанието, че дъното на моретата и океаните съдържа най-големите неразработени ресурси, необходими на човека. Конференцията беше свикана в резултат на това, че е бил осъзнат фактът, че тези ресурси трябва да се разработват регламентирано в интерес на всички, и че те трябва да съдействат за създаване на по-справедлива и работоспособна световна икономическа система“.

ІІІ конференция на ООН по морско право има 11 сесии през периода от 3.ХІІ.1973 до 10.ХІІ.1982 г., т.е. в продължение на 10 години. За нейн председател е избран Хамилтън Ш. Амерасингхе от Шри Ланка. След неговата смърт, по време на Х-та сесия (13.ІІІ.1981 г.), за председател е избран Т. Б. Ко от Сингапур.

Работата на Конференцията се явява продължение на Комитета по мирно използване на дъното на моретата и океаните извън пределите на действие на националната юрисдикция чрез създадените към него 3 подкомитета. Председател на Третия подкомитет, който е по въпросите, свързани с охрана на морската среда и морските научни изследвания, е световноизвестният български юрист по международно морско право член-кореспондент проф. Александър Янков.

В работата на Конференцията вземат участие делегации на 164 държави, които оформят различни мобилни групи в зависимост от обсъжданите въпроси и изхождайки от националните си интереси. Голямо влияние върху хода на Конференцията оказват действията на регионалните географски групи – групата на латиноамериканските страни, на азиатските страни, на африканските страни, на източноевропейските социалистически страни, на западноевропейските страни, включваща също така САЩ, Канада, Австралия, Нова Зеландия и Япония.

Най-многобройна е т.нар. „група 77“, включваща над 120 развиващи се страни от Азия, Африка, Латинска Америка. Тя има водеща роля през целия десетгодишен период от работата на Конференцията. Структурата на работа в тази група е била извънредно сложна, тъй като в нея са влизали най-различни държави – от екстремистки настроени крайбрежни държави, наречени „териториалисти“, до вътрешноконтинентални държави. В синтезиран вид кредото на тези държави изразява известният мексикански юрист Хорхе А. Варгас, който казва, че развиващите се страни са „преизпълнени от желание да създадат ново морско право, основано на философията на развитие, насочено за достигане на нов международен правопорядък – хармоничен, справедлив, равноправен“. По този повод, може би най-точно се изразява малтийският учен Арвид Прадо, когото наричат „баща“ на много съвременни концепции в областта на използване на дълбоководните ресурси на океаните и моретата. Той констатира, че се е получил „взрив на националните претенции към Световния океан“.

Съществено влияние върху работата на Конференцията оказва и групата на вътрешноконтиненталните държави и държавите, намиращи се в неблагоприятно географско положение. В нея влизат някои развити и развиващи се страни, а така също социалистическите държави: Белорусия, България, Унгария, Монголия, Полша, Чехословакия. Те се обединяват в „група 53“, превърнала се по-късно в „група 55“. Освен тези две основни групи се създават също така широки неофициални групи по интереси като например „групата на териториалистите“, която се застъпва за запазване на 200-милната ширина на териториалните води, групата на държавите-архипелази, групата на държавите, разположени на крайбрежията на затворени и/или полузатворени морета и т.н. Групата на „териториалистите“ е наброявала около 30 държави. Най-голяма активност от тях проявяват Бразилия, Конго, Мавтритания, Панама, Перу, Салвадор, Сомалия, Сенегал, Сиера Леоне, Того, Уругуай, Еквадор. Ядрото на групата са били онези държави, които в едностранен порядък установяват 200-милната ширина на териториалните си води. Ето защо политическите и дипломатическите схватки по време на Конференцията са сериозни причини за протакане на нейната работа, за възникване на трудности, както и за постигане на компромиси.

И така, след 10-годишни усилия и взаимни компромиси участниците в Конференцията постигат успех – изработването на наричания от някои „многострадален“ документ – Конвенция на ООН по морско право. Тя е приета на ХІ-та сесия на Конференцията (30.ІV.1982 г. в Ню Йорк) с гласовете на 130 държави (4 държави гласуват против – САЩ, Венецуела, Израел, Турция, а 17 се въздържат).

През периода 9-12 декември същата година в гр. Монтегю Бей (Ямайка) се провежда заключителната (тържествена) сесия на Конференцията, по време на която под Конвенцията поставят подписите си 119 държави, в т.ч. и България. От българска страна тя е подписана от Васил Цанов – тогавашен министър на транспорта. Единствената държава, която не само подписва, но и ратифицира Конвенцията, е Фиджи.

Към 10.ХІІ.1984 г. Конвенцията е подписана от 159 държави и е ратифицирана от 13. Тя влиза в сила през ноември 1994 г. след като в Главната квартира на ООН постъпват за съхранение изискващите се ратификационни документи (документ за присъединяване или грамота) на най-малко 60 държави. България ратифицира Конвенцията през 1996 г. Към момента Конвенцията е ратифицирана от 149 държави, в т.ч. и от Европейския съюз, който има статут на самостоятелно юридическо лице. Очаква се в близко бъдеще тя да бъде ратифицирана от САЩ и някои други държави.

С влизането на конвенцията в сила се наложи една нова политическа география на Световния океан като цяло и на съставлящите го морски басейни в частност. По обща оценка тя е един уникален в международноправовите отношения документ, съставен на 5 езика: английски, арабски, испански, китайски, руски и френски. В 320 члена на Конвенцията, разпределени в 17 части, за пръв път се регламентират всички аспекти на морските пространства. По-важните от тях са свързани с делимитацията, научните изследвания, защитата и охраната на морската среда и др. Важно е да се изтъкне, че за пръв път в Конвенцията се въвежда институтът на изключителната икономическа зона като ново понятие в правовата класификация на морските пространства. Внася се и ново съдържание и пространствен обхват и на другите два не по-малко важни правни института – на териториалното море и най-вече на континенталния шелф.

По отношение на различните форми на юрисдикция на морските пространства на крайбрежната държава Конвенцията дефинира и регламентира правовия режим на следните 4 правни института: териториално море и прилежаща зона, континентален шелф, изключителна икономическа зона и район. Тяхното пространствено положение и обхват е показано на фиг. 1.



Вътрешни води. Правната им регламентация се разглежда в чл. 8 на част ІІ от Конвенцията. Това са прибрежни морски води, съставляващи част от държавната територия, напълно подчинена на суверенитета на крайбрежната държава. Състоят се от водите на морските пристанища, заливи, лимани, исторически води*, а така също от всички други води, разположени в посока към брега от изходните линии*, от които се отмерва ширината на териториалното море. Съгласно нашия „Закон за морските пространства, вътрешните водни пътища и пристанищата на Република България“ (от 2000 г.) вътрешните води са ограничени откъм морето с правите изходни линии, съединяващи н. Калиакра с н. Икатанлък (н. Тузла), н. Икатанлък с н. Екрене, водите на Варненския залив между бреговата линия и правата линия, съединяваща н. Св. Константин с н. Иланджик, водите на Бургаския залив между бреговата линия и правата линия, съединяваща н. Емине с Маслен нос и Маслен нос с н. Рохи (вж. фиг. 7).

Териториално море. Известно е още като териториални води. В древността морето се е считало като ничие имущество (res nullius), общо за всички (res omnium communis). То се сравнявало с въздуха и по отношение на него не се допускало присвояване, обсебване (apropriatio). Идеята за териториалните води възниква през средните векове, когато крайбрежните държави осъзнават необходимостта от морска предпазна зона с различна ширина с цел осигуряване безопасността на техните брегове от нападение по море. По-късно института на териториалните води се развива във връзка с развитието на корабоплаването, риболова и други дейности, като крайбрежните държави са настоявали определена морска ивица около бреговете им да бъде под тяхна юрисдикция. И ако по отношение необходимостта от такъв предпазен пояс и юридическия му статус не е имало различия, то по отношение на неговата ширина и изодните линии, от които тя да се измерва, крайбрежните държави постъпват по различен, а някои дори по твърде странен начин – границата се определя по видимото от сушата морско пространство, т.е. видимият хоризонт; по разстоянието, до което може да се чуе човешкия глас от брега; по разстоянието, изминато от кораб за едно денонощие при попътен вятър.

Цитираният Хуго Гроций е считал, че „властта над част от морето“ може да се придобие или с помощта на флота, или от брега с помощта на оръдията. Английският юрист Корнелий ван Бейнкерсхук (1673-1743 г.) в трудове си „За господството над морето“ („De dominio maris“, 1703 г.) и „Въпроси на публичното право“ („Questiones Juris“, 1737 г.) стига до извода, че държавата може да владее само тази част от „морския пояс“, която граничи с територията, и която тя може да контролира от брега. В тази връзка той предлага формула, която гласи: „върховната власт на крайбрежната държава над акваторията завършва там, където завършва властта на оръжието“. И тъй като по това време (началото на ХVІІІ в.) снарядите, изсреляни от бреговите оръдия, са достигали на разстояние около 3 морски мили, се приема такава ширина на териториалните води.

Доколкото Конвенцията за териториалното море и прилежащата зона (подписана на 29.ІV.1958 г. в Женева по време на І-та конференция на ООН по морско право и влязла в сила на 10.ІХ.1964 г.) не определя лимит за ширината на териториалното море, всяка от крайбрежните държави определя своя ширина, която варира в много голям диапазон – от 3 до 200 мили.

Около 24 държави обявяват 3-милна ширина на своите териториални морета, сред които са САЩ, Франция, Япония, Австралия, Дания, Нова Зеландия, ФРГ. Норвегия, Финландия и Швеция имат 4-милна ширина на териториалното море, а Испания, Италия, Югославия, Хаити, Гърция, Шри Ланка, ЮАР и др. – 6-милна. Около 55 държави със свои законодаделни актове определят 12-милна ширина на териториалното море. През 1909 г. Царска Русия установява също 12-милна ширина на териториалните си води.

С указ на Народното събрание от 1951 г. България определя 12-милна ширина на териториалното си море. Турция установява 6-милна ширина на териториалните си води, като за кораби под чужд флаг прилага принципа на взаимност, известен още като принцип на „плаващи„ териториални води. Същността му се състои в това, че корабите на онези държави, които имат ширина на териториалното море по-голяма от тази на Турция, при приближаване до нейните брегове са длъжни да спазват ограниченията според териториалното море на своите страни.

Особена група държави, известна като група на “териториалистите”, в едностранен порядък с вътрешни законодаделни актове въвежда 200-милна ширина на териториалните си морета. Начало на тази експанзия по отношение на морските пространства в различни райони на Световния океан поставят Чили, Еквадор и Перу с подписаната през 1952 г. “Декларация Сантяго”. Чрез нея те провъзгласяват за норма на своята морска политика суверенитет и “изключителна юрисдикция” по отношение на водите, миещи техните брегове на разстояние най-малко 200 мили. По-късно примера на тези държави “заразява” и редица други, които се възползват от пропуските в Женевската Конвенция за териториалното море и прилежащата зона от 1958 г.

Особено голяма е активността в това отношение от втората половина на 60-те до средата на 70-те години на ХХ в. През този период закони за установяване на 200-милни териториални води приемат Аржентина (1966 г.), Панамá (1967 г.), Уругуай (1969 г.), Еквадор и Бразилия (1970 г.). Под тяхно влияние извън пределите на 12-те мили разширяват териториалните си води Албания (1970 г.), Гамбия (1971 г.), Нигерия (1971 г.), Сомалия (1972 г.), Сиера Леоне (1972 г.), Мадагаскар (1973 г.), Танзания и Филипините (1973 г.).

Този абсолютно неравноправен акт, по думите на А. Прадо “взрив на националните претенции към Световния океан”, довежда до остър дипломатически, а в някои случаи и военен сблъсък между някои държави. Пример в това отношение е т.нар. “трескова война”, между Великобритания и ФРГ, от една страна, и Исландия – от друга, след като последната установява през 1972 г. 50-милна изключителна риболовна зона*. След като исландски патрулни кораби задържат няколко “нарушители” на новите де факто териториални води, английските риболовни траулери започват да се съпровождат от корабите на кралските ВМС. Великобритания и ФРГ затварят пристанищата си за исландски кораби и обявяват бойкот на исландските стоки. Подобен конфликт, известен като “тунцова” и “омарова” война възниква между САЩ и Мексико. Аналогични примери има и други.

Какви са основните положения, регламентирани в Конвенцията от 1982 г. по отношение на правния институт териториално море? Това е ивица около бреговете на крайбрежната държава, с определена ширина, измервана от изходните линии която влиза в състава на територията на тази държава и се намира под нейния пълен суверенитет* с отчитане на общоприетите норми на международното право. Правният режим на териториалното море се регулира от действащата и понастоящем Конвенция за териториалното море и прилежащата зона (от 1958 г.). В съответствие с нея, а така също и с Конвенцията на ООН по морско право от 1982 г., суверенитетът над териториалното море се осъществява от крайбрежните държави при съблюдаване нормите на международното право и преди всичко - правото за мирно преминаване на чуждестранни кораби през него. Съгласно чл. 3 на тази Конвенция „всяка държава има право да установява ширина на своето териториално море до предела, непревишаващ дванадесет морски мили, измервани от изходните линии, определени в съответствие с настоящата Конвенция“.

В българския „Закон за морските пространства ....“ е записано, че „Териториалното море на Република България включва прилежащата към брега и вътрешните морски води морска ивица с ширина 12 морски мили, измервана от изходните линии“ (чл. 16.1). „За изходни линии служат линията на най-големия отлив от брега или правите линии, съединяващи двете крайни точки на заливите и пространствата, посочени в чл. 6“ (чл. 16.2). „Териториалното море на Република България се разграничава от териториалното море на съседните държави с географския паралел от точката на сухоземната граница, опираща се на морския бряг“ (чл. 17).

Прилежаща зона. Това е морска ивица, която опира до териториалното море и се разпростира на разстояние 24 морски мили от изходните линии, от които се измерва ширината на териториалното море (вж. фиг. 1). В прилежащата зона крайбрежната държава, в т.ч. и България, осъществява контрол за предотвратяване нарушаването на митническите, финансовите, граничните и санитарните разпоредби в пределите на страната, включително и в териториалното море, и юрисдикция за наказване нарушителите на тези разпоредби.

Континентален шелф. Първата държава, която заявява претенциите си върху морското дъно и неговите недра, е Царска Русия. В нота от 29 септември 1916 г. правителството заявява, че то разглежда като съставна неотменна част на империята редица острови, разположени покрай северното крайбрежие на Русия, доколкото те „съставляват продължение на континенталното плато на Сибир“. Въпросът за разграничаване на континенталния шелф придобива практическо значение още през 40-те години на ХХ в. Началото на този процес поставя англо-венецуелското споразумение от 1942 г. за „подводните райони на залива Пария“, разположен северно от делтата на р. Ориноко.

Като един от важните институти на международното морско право континенталният шелф за пръв път е регламентиран в 15-те члена на Конвенцията за континенталния шелф, приета от І- конференция на ООН по морско право в Женева ( 27 април 1958 г.) и влиза в сила на 10.VІ.1964 г. България я ратифицира на 7.VІІ.1962 г.

Още в чл.1 на този документ се казва, че „терминът „континентален шелф“ се употребява по отношение на: а) повърхността и недрата на морското дъно на подводните райони, опиращи до брега, но намиращи се извън зоната на териториалното море, до дълбочина от 200 m или извън тази граница, до такова място, до което дълбочината на покриващите го води позволява разработката на естествените богатства на тези райони; б) към повърхността и недрата на подобни подводни райони, опиращи до бреговете на острови“. От тази юридическа формулировка не е трудно да се видят два твърде съществени момента.

Първият е, че под континентален шелф се разбира геолого-геоморфоложкото понятие „шелф“, т.е. онази сравнително плитководна заравнена част от морското дъно, разположена около континентите и по-големите острови между бреговата линия и континенталния склон, характеризираща се с континентален тип земна кора. Вторият момент е, че тази Конвенция определя за външна граница дълбочина 200 m или онази дълбочина до която крайбрежната държава може да разработва геоложките ресурси на морското дъно и неговите недра. Така въведените два критерия за определяне на външната граница на континенталния шелф – дълбочина 200 m и техническа (експлоатационна) достъпност, предизвикват сериозни трудности и колизии, стигащи и до военни конфликти, свързани с приложението на тази конвенция.

Конвенция по морско право в 1973 г. (част VІ) в института на континенталния шелф се влага принципно ново съдържание, регламентира се обхватът и принципите на делимитацията му. Понятието „континентален шелф“ фактически се отъждествява с понятието „континентална окрайнина“ и му се придава статус на морска икономическа зона.

Според чл.76.1.„Континенталният шелф на крайбрежната държава включва в себе си морското дъно и недрата на подводните райони, простиращи се извън пределите на нейното териториално море на цялото протежение на естественото продължение на нейната сухоземна територия до външната граница на подводната окрайнина на континента или на разстояние 200 морски мили от изходните линии, от които се отмерва ширината на териториалното море, когато външната граница на подводната окрайнина на континента не се простира на такова разстояние“. Следователно юридическото понятие „континентален шелф“ включва в себе си основните морфоложки зони на подводния релеф – шелф, континентален склон и континентално подножие (вж. фиг. 1).

„Континенталният шелф на Република България включва морското дъно и недрата на подводния район, които са естествено продължение на сухоземната територия и се разпростират отвъд териториалното море до установените граници с континенталния шелф на другите прилежащи и срещулежащи държави... Република България осъществява върху континенталния шелф суверенни права за търсене, проучване, разработване, използване, опазване и стопанисване на естествените му богатства, които включват: енергийните, минералните и други небиологични ресурси на морското дъно и в неговите недра, както и живите организми, принадлежащи към прикрепените видове. В континенталния си шелф Република България има изключително право: да извършва, да разрешава и да регулира извършването на сондажни работи независимо от тяхната цел; да изгражда, да разрешава изграждането и да регулира създаването и използването на изкуствени острови, инсталации и съоръжения, които се намират под нейна юрисдикция. Полагането на канали и тръбопроводи върху континенталния шелф от друга държава може да се извършва при условие, че не се засягат интересите на страната, свързани с проучването, разработването и използването на естествените богатства на шелфа и опазването на морската среда. Трасето на кабелите и тръбопроводите се определя по споразумение между Република България и заинтересованата държава.“ Чл. 40 – 44 от „Закон за морските пространства“ (България)

Докато критериите за определяне на външната граница на континенталния шелф на крайбрежната държава са ясно посочени, то за границата му с прилежащите държави Конвенцията по морско право дава само най-общи препоръки. Те се съдържат в чл. 83. 1, който гласи: „Делимитацията на континенталния шелф между държави с противолежащи или съседни крайбрежия се осъществява по пътя на споразуменията на основата на международното право, както това се посочва в чл.38 от Статута на Международния съд, с цел достигане на справедливо решение“.

Както вече посочихме по-горе, Женевската Конвенция за континенталния шелф от 1958 г. не установява определен лимит за континенталния шелф, предоставяйки правото на крайбрежната държава да разпространява своя континентален шелф „... до дълбочини 200 m или извън този предел до това място, до което дълбочината на покриващите води позволява разработката на естествените богатства ...“.

Съдържащата се в Конвенцията от 1973 г. формула, цитирана по-горе, определяща външната граница на континенталния шелф, отразява доста сложен компромис. В съответсвие с нея крайбрежната държава може да установи външната граница на своя континентален шелф по външната граница на подводната окрайнина на континента на основата на морфометрични, геоложки и геоморфоложки критерии в случаите, когато континенталният шелф се простира повече от 200 морски мили от изходните линии, от които се отмерва ширината на териториалното море (вж. фиг. 1).

Външната граница на континенталното подножие се определя по геоморфоложки данни и се очертава по точките на батиметричните профили, в които се фиксира сравнително рязката промяна на наклона на морското дъно от 1 – 10 m/km до по-малко от 1 m/km в посока към абисалното дъно. Линията, съединяваща точките, в които дебелината на седиментните скали е равна на 1% от разстоянието между тази изопахита и континенталното подножие, се прокарва там, където тя излиза извън пределите на 200-та милната зона. В тези участъци се анализира разпределението на дебелината на неуплътнените утайки (т.е. без II-я сеизмичен слой) в пределите на континенталните окрайнини и по емпиричен път за всяка точка на юридическата линия се подбира необходимата ситуация (определено съотношение на дебелината и разстоянието до континенталното подножие). Определянето на тази ситуация се извършва по напречни на континенталната окрайнина сеизмични профили. От казаното дотук става ясно, че от юридическа гледна точка границата между континенталното подножие и абисалната равнина е много важна, тъй като тя определя външната граница на континенталния шелф, респ. континенталната окрайнина.

Изключителна икономическа зона (ИИЗ). Френският юрист Дж. Мартрей определя смисъла и значението на измененията в режима на използване на морските пространства с въвеждането на ИИЗ като „революция на 200-те мили“.
Съгласно чл. 55 на Конвенцията на ООН по морско право от 1982 г. „Изключителната икономическа зона представлява район, намиращ се извън пределите на териториалното море и граничещ с него, който попада под установения от Конвенцията особен правов режим, съгласно който правата и юрисдикцията на крайбрежната държава и правата и свободите на другите държави се регулират от съответните положения на настоящата Конвенция“.

В изключителната икономическа зона крайбрежната държава упражнява суверенни права с цел проучване, разработване и запазване на природните ресурси, както живите, така и неживите, намиращи се на дъното, в неговите недра и в покриващите го води, а така и с цел управление на тези ресурси и по отношение на други видове дейности по икономическото проучване и разработка на посочената зона, такива като производство на енергия по пътя на използване на водите, теченията и ветровете.

Юрисдикцията, предвидена в съответните положения на Конвенцията, е по отношение на: създаване и използване на изкуствени острови, установки и съоръжения; морските научни изследвания; защита и опазване на морската среда; други права и задължения, предвидени в Конвенцията. Съгласно чл. 57 ширината на ИИЗ не трябва да превишава 200 морски мили, отмерена от изходните линии, от които се отмерва териториалното море.

Крайбрежната държава в ИИЗ има изключителното право да изгражда, а така също да разрешава и регулира създаването, експлоатацията и използването на изкуствени острови, установки и съоръжения, които могат да препятстват осъществяването на правата на крайбрежната държава в зоната. Крайбрежната държава в ИИЗ има изключителната юрисдикция над такива изкуствени острови, установски и съоръжения, в т.ч. юрисдикцията по отношение на митническите, данъчните (фискалните), санитарните и имиграционни закони и правила, а така също законите и правилата, отнасящи се до безопасността (чл. 60).

По отношение на българската изключителна икономическа зона в Черно море в нашия закон за морските пространства са възпроизведени основните положения и разпоредби на Конвенцията на ООН по морско право от 1982 г.

Международен район (Район). Това е последният институт в класификацията на морските пространства, регламентирана с Конвенцията на ООН по морско право. В нея се използва терминът „Район“. Между народният район или Районът е утвърдено в доктрината на международното морско право понятие, обхващащо дъното на моретата и океаните и неговите недра извън пределите на действие на националната юрисдикция. Един от основополагащите принципи на режима на международния район е принципът за използването му изключително за мирни цели. Съгласно този принцип дейността по проучване и разработката на ресурсите на Района може да има само граждански, невоенен характер. Конвенцията не ограничава принципа за използване на Района изключително за мирни цели само за проучване и разработка на неговите ресурси и разпространява действието на този принцип върху всички видове дейности в Района.

Политиката на една държава е в
нейната география.
Наполеон

Не е възможно да се измени географията,
но е възможно да се измени геополитиката.	
Шарл дьо Гол	

Съвременната политическа география на Черно море се определя от следните факти и обстоятелства:

• Конвенцията на ООН по морско право от 1982 г.;
• формата и размерите на акваторията му;
• делимитацията на морските пространства между бившия Съветски съюз и Турция през 1978 г.;
• разпадането на бившия Съветски съюз и появата на нови суверенни черноморски държави – Украйна, Русия и Грузия;
• ресурсния потенциал на подводните му недра, дъното и покриващите го води;
• географското положение на басейна между богати на енергийни ресурси райони на изток – Каспийско море, Средна Азия, и райони с подчертан дефицит на такива ресурси на запад – Балканския полуостров, Южна Европа.

Конвенцията на ООН по морско право катализира законодателната дейност на парламентите на почти всички подписали я държави във ръзка с нейната ратификация и приемане на съответни законодателни актове. В тях се адаптират основните положения и разпоредби на този уникален в международноправовите отношения документ съобразно вътрешното законодателство на всяка една страна и най-вече – съобразно нейното географско положение, природногеографски особености и пр. Следвайки този процес, и четирите (тогава) черноморски държави обявяват със съответни законодателни актове свои изключителни икономически зони (ИИЗ) в следната последователност: СССР – на 28.02.1984 г.; Румъния – на 26.04.1986 г.; Турция – на 05.12.1986 г.; България – на 09.01.1987 г.

Основната трудност при делимитацията на морските пространства на Черно море произтича от неговата елипсовидна (бъбрековидна) форма и ограничени размери. Басейнът има максимална дължина 1167 km (630 м. мили) по паралела между най-вътрешната част на Бургаския залив (27°26’50’ и.г.д.) и грузинския град Кобулети (41C43’30’ и.г.д.). В западната му част между Березанския лиман (гр. Очаков, Украйна) (46°33' с.г.ш.) на север и гр. Акчакаджа на турското крайбрежие (41°03' с.г.ш.) е измерена максималната ширина - 611 km (330 м. мили). Най-малка е ширината на Черно море между н. Сарич на Кримския п-ов и н. Керемпефенери – 263 km, т.е. само 142 м. мили. Тези данни показват, че нито една от крайбрежните държави не може да предяви претенции за максимална ширина на ИИЗ от 200 морски мили, така както предвижда чл. 57 на Конвенцията. По същата причина са неприложими и разпоредбите на чл.76 на същата Конвенция по отношение ширината на континенталния шелф.

Втората трудност произтича от факта, че още през 1978 г. бившият СССР и Република Турция подписват споразумение за делимитация на морските си пространства, без да уведомят за това другите две черноморски държави – България и Румъния. Разграничителната линия е прокарана на еднакво отстояние между двата срещуположни бряга. Тази линия обаче вместо да спре до географския център на Черно море (43°13' с.г.ш. и 33°32' и.г.д.), достига на запад в точка с координати 43°20' с.г.ш. и 32°00' и.г.д.


По мнението на специалисти по морско право изтласкването на тази граница на запад лиши черноморските държави от възможността по-късно да се договорят за обособяване в централната дълбоководна част на Черно море на един общ район по подобие на международния район в дълбоководната част на океаните. За съжаление това вече едва ли е възможно да стане, тъй като и трите нови суверенни черноморски държави – Русия, Украйна и Грузия, официално са признали тази граница, макар че в нея е заложена бъдеща колизия, най-вече между тях.

В подкрепа на казаното е фактът, че неотдавна Украйна подаде жалба в Международния трибунал по морско право в Хамбург във връзка със спора й с Турция за делимитацията на континенталния шелф.
По такъв начин с тази делимитация значително е ограничена площта на морските пространства за подялба между България, Румъния, Украйна и Турция. Разбира се, този факт, който е резултат от едно безвъзвратно отминало време, би могъл да бъде ревизиран на масата на преговорите между заинтересованите държави.

На 17 юли 1987 г. е приет Закон за морските пространства на България. През 2000 г. е приет „нов“ закон с дългото и ненужно обстоятелствено име „Закон за морските пространства, вътрешните водни пътища и пристанищата на Република България“. С него се „.... урежда правния режим на морските пространства, вътрешните водни пътища и пристанищата на Република България (чл.1 ал. 1) и които пространства обхващат вътрешните морски води, териториалното море, прилежащата зона, континенталния шелф и изключителната икономическа зона“. В морските пространства и вътрешните водни пътища и в пристанищата Република България „упражнява суверенитет, определни суверенни права, юрисдикция и контрол в съответствие с общопризнатите принципи и норми на международното право и международните договори, по които Република България е страна“ (чл.1, ал. 2).

Отчитайки изключителната важност на проблема за делимитацията на морските пространства на Черно море, още през 1983 г. българското правителство мобилизира усилията на научния потенциал на редица академични научноизследователски институти1, а така също и на Хидрографската служба на Военноморските сили (тогава ВМФ) за неговото решаване. Основните цели и задачи и ресурсното осигуряване на привлечените за това организации бяха регламентирани в специален акт – Разпореждане № 53 на Бюрото на Министерския съвет от 25 април 1983 г.

В резултат на извършените значителни по обем експедиционни изследвания, обработка и интерпретация на резултатите бе подготвен съответен доклад, предоставен на Министерството на външните работи. В него, освен всичко друго, бяха представени научнообосновани критерии и варианти за прокарване на морските граници на България с прилежащите й държави. С тях в продължение на повече от 15 години българската дипломация води серия дълги и мъчителни преговори, в които последователно и неотстъпно се защитаваха националните интереси на основата на възприетите в международното право принципи, както и на съществуващата практика. Вследствие на тези дългогодишни усилия на българската дипломация и най-вече на установените трайни добросъседски отношения с прилежащите държави, към настоящия момент морската граница между Република България и Република Турция с обща дължина над 330 km е международноправен факт (фиг. 3).


Установяването на тази граница има повече от 50-годишна история, в някои моменти твърде драматична. Главната причина бе обстоятелството, че турската страна в продължение на десетки години активно изграждаше солидни хидротехнически съоръжения (диги и буни) в приустиевата част на р. Резовска и Резовския залив с цел изместване на реката към нашия бряг (фиг. 4), а оттук, изхождайки от позицията на свършените факти, да предопредели бъдещата делимитация на морските пространства между двете страни. Кулминацията на турската строителна експанзия беше през 1979 г., когато двете страни бяха на ръба на военен конфликт.


Ето какво си спомня по този въпрос Христо Тепавичаров – висш дипломат от кариерата, член на Секретариата на ІІІ-та конференция на ООН по морско право (1973-1982 г.), началник отдел „Договорен и правен“ на Министерството на външните работи (1982-1990 г.), ръководител на делегациите при преговорите за делимитацията на морските пространства с Турция и Румъния, посланик.

Уважаеми господин Тепавичаров, като дългогодишен участник в преговорния процес, свързан с делимитацията на морските пространства със съседните нам страни, бихте ли казали кои бяха основните трудности специално при преговорите с Турция по този въпрос?
Всъщност при преговорите с турската страна стояха за решаване два главни проблема. От една страна, това беше проблемът за разграничаване границата в устието на р. Резовска и в Резовския залив, а от друга – делимитацията на териториалното море, континенталния шелф и изключителната икономическа зона.

Най-много време и усилия беше отделено на първия проблем, тъй като от неговото справедливо решение зависеше как и по какъв начин по-нататък ще се разграничават морските пространства между двете страни. Защото много важно беше да бъде постигната взаимна договореност относно изходната точка в Резовския залив, от която да тръгне линията на делимитацията в морето. Основната трудност произтичаше от факта, че турската страна вече беше изградила солидни хидротехнически съоръжения (диги и буни) както в приустиевата част на реката, така и в залива.

Споменахте за хидротехническите съоръжения. Кога Турция започва тяхното изграждане?
Преди да отговоря на този въпрос, бих искал да кажа няколко думи за сухоземната ни граница с Турция. Знаете, че в приморската си част, т.е. по р. Резовска, тя е определена с решенията на Берлинския договор от 1.VІІ.1878 г., а като цяло сухоземната граница в съвременния Ј вид е според решенията на Ньойския мирен договор от 27.ХІ.1919 г. Нейната демаркация (обозначаване на местността), включително и около 80-километровия участък по талвега на р. Резовска, обаче става много по-късно – едва през 1934 г., когато работи съвместна българско-турска гранична комисия с международно присъствие. Но тази комисия не извършва демаркация на границата в последния 2-километров участък до устието на реката в Черно море. И така, идвам до същността на Вашия въпрос.

Възползвайки се от липсата на точно обозначаване на границата със съответните знаци, турската страна още през 40-те години на отминалото столетие започва изграждането на дига по средата на лонгоза - от мястото, където той опира в планината в посока към устието на реката. Това са минимум 2 km. Иначе лонгозът е обхващал цялата дъга на крайбрежието от Резово до насрещното тяхно село Ая Стефанос, сега Бегендик. Стигайки до устието, те свиват дигата наляво към нашия бряг - именно с цел да преградят по-голямата част от тила на Резовския залив, т.е. лимана, и в крайна сметка да изтикат реката плътно към нашия бряг (вж. фиг. 5).

Турската страна предприема това строителство, както вече казах, за да може да свие максимално реката в приустиевата й част, така че сухоземната граница да мине по нея, а не през залива, което всъщност и стана съгласно споразумението от 1997 г. (вж. фиг. 7).

Вторият етап на турската експанзия в този пограничен район е през 60-те и 70-те години на ХХ в. Той се бележи с това, че турската страна, стъпвайки с дигата на пясъчната ивица на залива, рязко избута реката от тяхната гранична вишка на североизток, т.е. към нашия бряг, насочвайки я към така наречените „Скали“ под манастира „Св. Николай“. Там тогава нямаше манастир, но някога е имало – поне до 1934 г., когато е действала смесената българско-турска комисия по демаркация на границата. Турската страна непрекъснато се опитваше да внушава на България и на света, че „Скалите“ всъщност са крайната точка на разграничаване на сухоземната граница между двете държави, и че от тях трябва да тръгне линията на делимитацията на морските пространства, т.е. на териториалното море, континенталния шелф и изключителната икономическа зона. И с оглед на това свое твърдение тя правеше всичко възможно да удържи реката в това удобно за нея положение, което на практика означаваше завземане на наша територия. Така турската страна физически стигна до нашия бряг, който реката подложи на интензивно размиване. Едновременно със строителството на дигата турската страна започна да изгражда откъм реката последователно три скални буни с цел нейното укрепване и защита от размиване. Междувременно, чрез дигата те навлязоха в залива с около 200 m.


И каква беше реакцията на България във връзка с това, меко казано, безумие от страна на Турция?
Разбира се нашата страна в продължение на години остро реагираше на това, както го наричате безумие, чрез съответни ноти. Този въпрос многократно беше поставян при срещите не само на правителството, но и на най-високо равнище, но без никакъв конкретен резултат. По-скоро резултатът беше, че след всяка наша реакция по дипломатически път турската страна като че ли още повече ускоряваше темповете на строителството на тези хидротехнически съоръжения. И така, след като България изчерпа всички мирни средства за спиране на строителството, някъде в края на 70-те години от своя страна ние започнахме да изграждаме дига от земнонасипен тип откъм нашия бряг на реката с цел защитата му от размиване.

Друга причина е, че долът, който минава в западния край на с. Резово, известен като „Селската река“, беше преграден от турската дига, в резултат на което при високи води се разливаше и нанасяше големи щети на местните хора. В един определен момент от двете страни на р. Резовска беше струпана огромно количество строителна техника и разбира се – хора. В същото време в този район Турция и България концентрираха огромни военни сили. Така двете държави, които представляваха югоизточните флангове на двата военни блока – НАТО и бившия Варшавски договор, стигнаха до ръба на военен конфликт.

Кога беше кулминацията на този наистина твърде драматичен момент и как завърши той?
Кулминацията беше през 1979 г. До военен конфликт, както е известно, не се стигна, тъй като Турция прпрекрати агресивното строителство пред българския бряг, а България укрепи своя, за да спре ерозията. Така военният сблъсък се обезсмисли и войските се оттелиха.
Бъгарската страна реши, че си е запазила брега, но очевидно жертва своите интереси с оглед делимитацията на морските пространства. Защото онази точка на брега, която нормално, при естествени условия, служи като начална, изходна точка за делимитацията на морските пространства, беше отместена на север – т.е. към нашия бряг, с около един километър.

В началото на юли миналата година и по-точно на 2 и 3 юли в басейна на р. Резовска падна проливен дъжд, по данни на метеорологичната станция в Малко Търново с количество над 300 литра на квадратен метър. В резултат на това, както и Вие добре знаете, реката придойде и скъса дигата откъм турската страна. Тогава реката не показа ли къде е било нейното естествено устие в морето?
Да, в резултат на тези изключително високи води реката отнесе около двадесетина метра от лявата част от дигата, която, както вече казах, навлиза в морето (залива) с около 200 m успоредно на българския бряг. Тази част от дигата на изток, към морето турската страна започна да изгражда след като приключиха на североизток, т.е. към нашия бряг. А що се отнася до това дали р. Резовска показа къде е нейното естествено устие, отговорът ми е не, не го показа. Не може да го покаже, защото турските заграждения са изключително стабилни. Тя не можеше да ги отнесе. Освен това в горната, западна част на лонгоза, турската страна така добре е заградила реката, че тя не може да тръгне към тях. Както казвате, водата е била много голяма, но недостатъчно голяма за да прелее фронтално и да отнесе дигата. Не е изключено обаче един ден природата да възстанови равновесието.

Както добре знаете, в т. 3 на Приложение 1 към Споразумението от 4.ХІІ.1997 г. двете страни, цитирам: „се споразумяват разчистването и преоформянето да се извърши на базата на съвместен инженерен проект“. И по-нататък: „Проектът да бъде изработен не по-късно от дванадесет месеца след влизането в сила на това Споразумение ...“. Въпросът ми към Вас е защо почти 10 години след ратификацията на това Споразумение нищо не е направено за ликвидиране на това безумие в приустиевата част на р. Резовска?
Съжалявам, но въпросът трябва да го отправите на друг адрес, тъй като аз от 1992 г. не съм в Министерството. Като дипломат, който познава международното право и в частност морското право, мога само да кажа, че ако само една клауза от едно Споразумение или договор между две страни не се изпълнява, то такъв юридически акт няма. В конкретния случай за мен няма Споразумение. Ще добавя и още нещо.

Още в началото на 80-те години бяхме договорили с турската страна – и това го има записано - изходната, началната точка за делимитацията на морските пространства между България и Турция да бъде на базисната линия, която свързва н. Резово на българска територия и н. Бегендик на турска територия. Положението на тази точка беше приблизително на разстояние 1/3 от н. Резово, а другите 2/3 – от н. Бегендик. Освен това бяхме се договорили водите на Резовския залив, затворен от изток от тази базисна линия да бъдат обявени за вътрешни води. Но по-късно всичко това бе игнорирано в ущърб на българските национални интереси.

Накрая, бих искал да Ви попитам какво е положението с делимитацията на морските пространства с Румъния?
По причини, които изтъкнах преди малко, нищо конкретно не мога да кажа по този въпрос. Неофициално знам само, че румънската страна в последно време е по-активна по въпроса за делимитацията. Навремето, мисля че е било през 1951 г., по споразумение на граничните власти на двете страни на около 4 km от брега по паралела на сухоземната граница е поставена голяма шамандура. Тази точка е известна. Проблемът е, че румънците направиха всичко възможно да я унищожат и да се откажат от нея, но нейното съществуване е скрепено с договор и бъдещата делимитация на морските пространства трябва да започне от нея.

---

С решение № 26 от 3 юни 1998 г. Министерският съвет одобрява подписаното на 4 декември 1997 г. в София „Споразумение между Република България и Република Турция за определяне на границата в района на устието на река Резовска (Мутлудере) и разграничаване на морските пространства между двете държави в Черно море“. То е обнародвано в ДВ, бр. 68/30.07.1999 г. и влиза в сила от 04.11.1998 г. На 24 юни 1998 г. ХХХVІІІто народно събрание приема Закон за ратифициране на споразумението.


При анализиране на документите прави впечатление известна припряност и от двете страни при подготовката на този междудържавен акт. Само през периода 7 октомври – 4 декември 1997 г. са проведени четири кръга преговори на експертно ниво (три в София и един в Истанбул), в резултат на които окончателно е съгласуван текстът на споразумението. Това бързане е обяснено в мотивите към проекта на Закона за неговото ратифициране, където между другото се казва: „Допълнителен политически импулс за ускоряване на договорния процес беше даден на срещата на министър-председателите на Република България и Република Турция в Крит (ноември 1997 г.), на която бе решено да бъдат положени усилия за финализиране на преговорите преди посещението на министър-председателя на Република Турция Месут Йълмаз в Република България.“ В тази връзка неизбежно и логично възниква големият въпрос: Оказаният политически натиск върху нашите дипломати и експерти не доведе ли до това, че България загуби не малка част от акваторията на Черно море, а така също и от Резовския залив?

Основните моменти на Споразумението се свеждат до следното:

• дефиниран е районът на устието на р. Резовска и са определени с координати началната и крайната точка в устието на реката;
• на базата на съвместен инженерен проект се предвижда разчистването и преоформянето на устието на р. Резовска, който ще бъде изработен не по-късно от 12 месеца (?!) след влизането в сила на споразумението;
• определена е ширината на коритото на реката в местата на разчистването – 30 m при кота -3 m под средното морско равнище с оглед осигуряване на свободното оттичане на нейните води и ще се избегнат заливанията на прилежащите площи (?!);
• границата между двете държави в района на устието на р. Резовска ще следва средната линия в речното легло след неговото разчистване и преоформяне;
• определена е морската граница между двете държави в акваторията на Резовския (Бегендик) залив. Тя започва от крайната точка на сухоземната граница в устието на р. Резовска (фиг. 4). Районът на устието е определен между линията, съединяваща точката на българския бряг с координати Х=5071 m и Y=7842 m с точката на турския бряг с координати Х=4978 m и Y=7836 m и мястото, където реката се влива в Резовския залив. От тази точка морската граница продължава през точки с координати както следва:
• Точка „С“ – 41°58’43,6" сев. шир. и 28°01’53,3" изт. дълж.;
• Точка „Д“ – 41°58’41,5" сев. шир. и 28°02’05,1" изт. дълж.;
• Точка „Е“ – 41°58'48,5" сев. шир. и 28°02’15,8" изт. дълж., която е установена на базисната линия, затваряща вътрешните води на залива откъм морето;
• латералната граница в териториалното море с ширина 12 м. мили преминава по паралела, с което турската страна признава държавната граница между териториалните морета, така както е установена в българското законодателство още през 1951 г. Тя започва от точка „Е“, като по-нататък продължава по локсодрома до точка „F“ с координата 41X58’52,8" сев. шир. и 28°02’25,2" изт. дълж. и след това следва географския паралел 41X58’52,8" сев. шир., докато срещне крайната точка с координати 41X58’52,8" сев. шир. и 28°19’25,8" изт. дълж., установени върху външната граница на териториалното море. Географските координати, посочени в тази точка, са изразени в координати на Световната геодезична система от 1984 г. (WGS’84) с изключение на точка „Е“. Границата на териториалното море, определена по това споразумение е посочена на българската морска карта № 5001 (изд.1981) в М 1:500 000 по паралел 44° и на турската морска карта №10-А (изд.1993) в М 1:750 000 по паралел 42°30';
• установена е границата на континенталния шелф и изключителната икономическа зона между двете държави в Черно море. Тя започва от крайната точка на латералната граница на териториалното море и продължава в североизточна посока (вж. фиг. 2) по геодезични линии, съединяващи точки с координати в координатна система (WGS’84):
• т.1. 41°59'52" сев. шир. и 28°19'26" изт. дълж.
• т.2. 42°14'28" сев. шир. и 29°20'45" изт. дълж.
• т.3. 42°26'24" сев. шир. и 29°34'20" изт. дълж.
• т.4. 42°29'27" сев. шир. и 29°49'36" изт. дълж.
• т.5. 42°33'27" сев. шир. и 29°58'30" изт. дълж.
• т.6. 42°48'03" сев. шир. и 30°34'10" изт. дълж.
• т.7. 42°49'31" сев. шир. и 30°36'18" изт. дълж.
• т.8. 42°56'43" сев. шир. и 30°45'06" изт. дълж.
• т.9. 43°19'54" сев. шир. и 31°06'33" изт. дълж.
• т.10. 43°26'49" сев. шир. и 31°20'43" изт. дълж.
• с оглед да не се засегнат интересите на трети страни (Румъния и/или Украйна), границата между девета и десета точка ще бъде уточнена едва след провеждането на преговори с тези страни. По същия начин е дефинирана западната част от границата между Република Турция и бившия СССР.

В резюмиран вид по-важните резултати за България от това Споразумение, оценени от неговите „бащи“, са:

• между двете държави няма териториални претенции;
• с разчистването на устието на р. Резовска ще се предотвратят периодичните разливи, а така също и абразията на българския бряг;
• с установяването на общ навигационен сектор в Резовския залив се създава възможност за свободен достъп на риболов към устието и към морето;
• признава се държавната морска граница на България в териториалното море, така както тя е установена през 1951 г.;
• с разграничаване юрисдикциите на двете държави в континенталния шелф и изключителната икономическа зона се дава възможност за извършване на научна и стопанска дейност.

Вместо заключение е уместно да бъдат зададени няколко въпроса към управляващите днес в България: Има ли всъщност действително Споразумение между България и Турция, подписано на 4 декември 1997 г.? От този въпрос логично произтича следващият: Още колко по 10 години трябва да минат, за да се изпълни най-сетне т. 3 от Приложение 1. към Споразумението, а именно, че „не по-късно от дванадесет месеца след влизането в сила на това Споразумение“ ще бъде изработен прословутият „съвместен инженерен проект“ и ще започне действително „разчистването и преоформянето на района на устието на р. Резовска/Мутлудере“ от безумията, които тук е натворила през годините Турция ? Природата, и по-точно последното наводнение на р. Резовска в началото на юли миналата година не показа ли, че българската страна повече не трябва да бъде безучастна по този проблем?

Литература

1. Актуальные проблемы современного международного права. 1972. М., „Наука“, 180 с.
2. Барсегов, Ю. Г. 1983. Мировой океан: право, политика, дипломатия. М., „Международные отношения“, 238 с.
3. Былинский, Е. Н. И др. 1984. Границы юридического шельфа Мирового океана. – Морская геология и геофизика (Обзор), М., ВИЭМС, 48 с.
4. Головатый, С. П. 1984. 200 – мильная экономическая зона в Мировом океане. Киев, „Наукова думка“, 167 с.
5. Енциклопедичен речник по океанология. 1992. Варна, Изд.къща „Галактика“, 368 с.
6. Закон за морските пространства на Народна република България (обн., ДВ, бр. 55, от 17.VІІ.1987 г.).
7. Закон за морските пространства, вътрешните водни пътища и пристанищата на Република България (обн., ДВ, бр. 12, от 11.ІІ.2000 г.; изм., бр. 111 от 28.ХІІ.2001 г.).
8. Калинкин, Г. Ф., Я. А. Островский. Морское дно: кому оно принадлежит? 1970. М., „Международные отношения“, 176 с.
9. Клименко, Б. М. 1989. Общее наследие человечества (международно-правовые вопросы). М., „Международные отношения“, 175 с.
10. Конвенция на ООН по морско право (Заключителен документ). 1983. Ню Йорк, изд. ООН, 204 с.
11. Кръстев, Т. 1983. Континенталният шелф – подводната територия на крайбрежната държава. – География, 7, 1 – 4.
12. Кръстев, Т. 2006. Черно море и българският сектор – някои политико-географски и екологични аспекти. – Морски свят, 6, 8 –14.
13. Куров, А. В., В. И. Назаров, Ю. В. Попов. 1985. Геолого-экономические вопросы освоения минеральных рессурсов Мирового океана. М., „Недра“, 198 с.
14. Международно-правовые проблемы Мирового океана на современном этапе. 1976. М., „Транспорт“, 168 с.
15. Мировой океан – экономика и политика. 1986. М., Мысль.
16. Мировой океан и международное право. Основы современного правопорядка в Мировом океане (отв.ред. А. П. Мовчан, А. Янков). 1986. М., „Наука“, 296 с.
17. Николаев, А. Н. 1969. Территориальное море. М., „Международные отношения“, 158 с.
18. Правилник за прилагане на Закона за морските пространства на Народна република България (обн., Дв, бр. 9, от 2.ІІ.1988 г.).
19. Свиридов, Э. П. 1981. Границы континентального шельфа. М., „Международные отношения“, 151 с.
20. Словарь международного морского права. 1985., М., „Международные отношения“, 251 с.
21. Словарь международного права. 1982., М., „Международные отношения“, 244 с.
22. Современное международное морское право. (Научные исследования. Охрана морской среды. Торговое и военное мореплавание). 1978. М., „Наука“, 303 с.
23. Современное международное морское право (отв.ред. М. И. Лазаров). 1984. М., „Наука“, 270 с.
24. Указ № 77 от 7.І.1987 г. за установяване на изключителната икономическа зона на Народна република България в Черно море (обн., ДВ, бр. 2 от 9.І.1987 г.).

---

Указ № 297 от 7.VІІ.1962 г. за ратифициране на Женевските конвенции от 1958 г. за териториалното море и прилежащата зона, за откритото море и континенталния шелф (обн., в бр. 79 на Изв. на Презид. на НС от 2.Х.1962 г.).

---

This paper treats problems relating to the UN Convention on maritime law from 1982. The reasons of its compilation have been discussed, as well as the contents of basic legal institutions, which it regulates, such as: territorial sea, adjusting zone, continental shelf, exclusive economic zone and region. Special attention has been devoted to the maritime border between Bulgaria and Turkey, established by the Agreement of both countries from 4 December 1997. The history of former delimitations of maritime space between the two countries has been traced.

---

РЕЧНИК НА ТЕРМИНИТЕ
Делимитация на морските пространства (от лат. de limitation – „определяне на граница, установяване“) – определяне посредством споразумения между заинтересувани държави линиите на разграничаване на морските пространства, намиращи се под суверенитета или юрисдикцията на тези държави. Положението на такива линии се описва в споразумението и като правило те се нанасят на приложена карта. Делимитацията на териториалните води на две прилежащи или срещулежащи държави се осъществява със споразумения с тези държави. Ако няма такива споразумения, нито една от държавите няма право да разпространява своите териториални води извън линията, всяка точка от които е равно отдалечена от най-близките точки на изходните линии, приети във всяка от държавите за измерване ширината на териториалните води. Като правило обаче по силата на историческо правооснование или други особени обстоятелства териториалните морета се разграничават и по друг начин.
Делимитацията на изключителните икономически зони и континенталните шелфове между държави с прилежащи или противолежащи крайбрежия се осъществява на основата на международното право, както това е посочено в чл. 38 на Статута на Международния съд, с цел достигане на справедливо решение. До сключването на споразумение заинтересованите държави могат да постигнат временни договорености с практически характер, без да поставят под заплаха постигането на окончателно споразумение. Ако споразумение за делимитация на морските пространства не може да бъде постигнато в течение на разумен период от време, то страните могат да прибягнат до процедурите за мирно регулиране на споровете, предвидени в Конвенцията на ООН по морско право.
В Международното морско право се предполага независимо и самостоятелно осъществяване на всички прерогативи на върховната власт на държавата във всички акватории и други морски и въздушни пространства, намиращи се под нейното върховенство, а така също суверенно равенство в използването на морските акватории и въздушните пространства, намиращи се не под нейния суверенитет, а за общо ползване. Под суверенитета на държавата се намират вътрешните морски води, историческите води, включително историческите заливи, архипелажните води, и териториалното море.
Крайбрежната държава е задължена по надлежен начин да публикува картите с нанесените на тях делимитационни линии или съответния списък на координатите, които ги описват, и да ги предадат на съхранение на Генералния секретар на ООН.

Демаркация на граница – точно определяне на местността линиите на държавната граница по договори за делимитация на границата с приложени към нея карти и описания. Линията на държавната граница на местността се обозначава с гранични знаци. Работата по определяне на линиите на границата на местността се осъществява от специално създадени смесени комисии на граничещите страни. Понякога такива функции се осъществяват от специален международен орган, създаден на основата на мирен договор. Определяйки точното положение на линиите на границата на местността, смесените комисии съставят протокол-описание на тази граница, карти с нейното обозначаване, а така също протоколи за всеки граничен знак и схеми-кроки за всеки знак. Демаркационните документи подлежат на утвърждаване от двете страни в съответствие с действащото вътрешно законодателство във всяка от тези страни.

Изходни линии – линии, от които се измерва ширината на териториалното море (териториалните води), прилежащата зона и изключителната икономическа зона на крайбрежната държава. Същите И. л. се използват за установяване на външната граница на континенталния шелф. Различават се нормална изходна линия и права изходна линия.

Нормалната изходна линия е посочената на официално признатите от държавата карти в едър мащаб линия на най-големия отлив край брега, или осушаване. Тя е разположена напълно или частично от континента или острова на разстояние, не превишаващо ширината на териториалното море. При определяне на външната граница на териториалното море за част от брега се приемат най-вдадените към морето постоянни пристанищни съоръжения.
В редица случаи за нормални изходни линии могат да служат прави линии, съединяващи съответните точки на брега.

Правата изходна линия е права линия, съединяваща законноустановени от крайбрежната държава точки на вдаващите се в морето крайни части на нейното крайбрежие. П. и. л. се използва за измерване ширината на териториалното море и другите морски пространства на крайбрежната държава, когато: бреговата линия е силно разчленена и извивлива; край брега и в непосредствена близост до него има верига от острови; поради наличието на делта или поради други природни условия бреговата линия е много непостоянна; има залив, бреговете на който принадлежат на една държава. В тези случаи определените точки на брега се съединяват с прави линии. Метода на П. и. л. обаче не може да се прилага от държавата по такъв начин, щото териториалното море на друга държава да се окаже отрязано от откритото море или изключителната икономическа зона.

Исторически заливи – заливи, които в съответствие с действащото международно право могат да бъдат включени във вътрешните води на крайбрежната държава по силата на сложилите се правни основания независимо от ширината на естествения им вход. Останалите заливи могат да бъдат обявени за вътрешни води само ако ширината на входа им не превишава 24 мили. Бреговете на и. з. като правило принадлежат на една държава. Например заливът Петър Велики в Японско море (Русия), Хъдзъновият залив (Канада), Бристълският залив в Ирландско море (Великобритания) и др.

Линия на равното отстояние, средна линия – термини използвани за означаване на способите и заедно с това на принципите за делимитация на морските пространства, които се признават от международното право наред с другите способи и принципи и се използват от държавите в своята практика там, където това е уместно при сключване на съответните споразумения. При делимитацията на териториалното море, ако бреговете на двете държави са разположени един срещу друг или се доближават един до друг, нито една от държавите няма права, само ако между тях не е сключено споразумение за друго, да разпространява своето териториално море извън линията на равното отстояние, прокарана по такъв начин, че всяка нейна точка да се явява равноотстояща от най-близките точки на изходните линии, от които се измерва ширината на териториалното море за всяка една от тези държави.

От геометрична гледна точка различието между линията на равното отстояние и срединната линия се състои в това, че срединната линия минава примерно по средата на разграничавания шелф, а линията на равното отстояние, която понякога наричат „странична“, представлява по същество перпендикуляр (или бисектриса) към бреговете на съответните държави.

Морска миля (от лат. milia passum – „хиляди крачки“; англ. nautical mile) – мярка за разстояние, приета в корабоплаването, която е равна на 1852 m. М. м. е дължината на дъга от земния меридиан, съответстваща на една минута. Тъй като тази дължина се мени в различните географски ширини (на екватора е 1842,9 m, на 45° геогр. шир. - 1852,2 m, а на 90° – 1861,6 m), по решение на Международното хидрографско бюро от 1928 г. е прието м. м. да се равнява на 1852 m. Една м. м. се дели на десет кабелта (1 кабелт = 185,2 m).

Морски пространства (юридическа класификация) – различават се в зависимост от техния международноправов режим и статут. В основата на класификацията на м. п. в качеството на първичен критерий е наличието или отсъствието на териториален суверенитет над тях. Изхождайки от това, те се поделят на: 1. влизащи в състава на държавата, и 2. открито море, което може да бъде обект на присвояване и разпространение на суверенитет върху него. Във всяка от тези две основни категории се различават различни модификации. В състава на М. п., явяващи се част от държавната територия, влизат териториалното море и вътрешните води, включващи историческите заливи и други исторически категории. Към групата на М. п., върху които се разпространява суверенитетът на крайбрежната държава, се отнасят и архипелажните води. Различават се следните модификации в състава на откритото море: прилежаща зона, риболовна зона, изключителна икономическа зона.

Открито море – морското пространство, което не влиза нито в териториалното море, нито във вътрешните води, нито в архипелажните води на която и да е държава. Основа на правовия режим на о. м. е принципът на свободата на откритото море. Това означава, че върху о. м. не се разпространява суверенитетът на която и да е държава; то е открито за общо, равно и свободно ползване от всички – както крайбрежни държави, така и от такива, които нямат излаз на море. В О. м. действа принципът на изключителната юрисдикция на държавата на флага на кораба, т.е. там корабите се ползват с имунитет от юрисдикцията на другите държави.

Патримониално море (лат. petrimoniālis – бащино наследство, наследствен, принадлежащ на рода) – концепция, редложена от редица латиноамерикански държави за определяне на режима на прилежащата до ериториалните води морска ивица в качеството на алтернатива на претенциите на други групи държави за разширяване териториалното море до 200 мили. Целта на тази концепция е била да се намери решение, довлетворяващо исканията на “териториалистите” – сторонници за установяване на 200-милна ширина на териториалните води, в същото време приемливо за другите държави и особено развиващите се от Азия и Африка. Проектът предвиждал, че извън предела на териториалното море, което не превишава ширина 12 мили, трябва да започне “патримониалното море”, в което крайбрежната държава осъществява суверенни права или суверенитет над възстановимите и невъзстановимите природни ресурси.

Риболовна зона – район, намиращ се извън пределите на териториалното море и граничещ с него, в границите на който крайбрежната държава осъществява суверенни права или юрисдикция с цел проучване, разработване и охрана на живите ресурси във водите, покриващи морското дъно, на морското дъно и в неговите недра, а така също и с цел управление на тези ресурси.

Суверенитет (от фр. souverainetй) – право на най-висока власт; вътрешна и външна независимост на държава

Суверенни права – термин, използван в международното морско право за определяне на правомощията на крайбрежните държави по отношение на ресурсите на континенталния шелф и изключителната икономическа зона. По съдържание и юридическа природа, суверенните права на крайбрежните държави в посочените морски пространства не могат да се отъждествяват нито с техния териториален суверенитет, нито със собствеността. Бидейки алтернатива на суверенитета, терминът суверенни права в същото време показва, че те принадлежат на суверенните държави.

Юрисдикция (от лат. iurisdictio) – 1. право да се съди, право да се разглежда един въпрос; 2. подсъдност; дела, които може да решава един съд; 3. област, над която има право да решава и съди един съд.

Юрисдикция на крайбрежната държава – термин, използван в международното морско право за означаване на ограничените функционални права на крайбрежната държава в различните по своя режим райони (акватории) на Световния океан. Терминът юрисдикция, който е в основата на Ю. к. д. няма строга определеност. Макар, че понятието „юрисдикция“ се обхваща от по-широкото понятие „суверенитет“, те са различни по обема на правата, а пространствените сфери на тяхното действие не съвпадат.

---

* Съдържанието на термините, означени с този знак тук и по-нататък в текста, е дадено в края на статията.
¹ Авторът на статията като представител на Института по океанология на БАН е пряк участник в проведените по този въпрос специални изследвания (бел. ред.).