Вече дълги години сменям местожителството си като номад и изпитвам носталгия единствено към Индонезия. Липсват ми предимно близките хора ...

Страх и любопитство. Страхът е защитна реакция на организма и по-добре е да се страхуваш, когато не трябва, отколкото да подцениш и не усетиш опасността, когато трябва. В повечето от нас има една вродена предпазливост и едно вродено любопитство към непознатото. Светът е огромен, но още по-голямо е желанието ни да го опознаем и разберем. Спре ли да търси непознатото, човек умира — поне в преносния смисъл на думата. Така че обикновено любопитството надделява. Пътуването е най-добрият начин да задоволиш любопитството и да усъвършенстваш предпазливостта си. В същото време да коригираш представите си за света, според далечните хоризонти, през които минаваш. След всяко пътуване разбирам колко неоснователни са били страховете ми и колко погрешни са били представите ми за някаква част и за нещо от света, но това е защото се е променило най-вече моето Аз.

Максимумът ми за „смислено пътуване“ в група е 3-ма души. При тази демократична бройка преобладават моментните коалиции двама срещу един, но общо взето, е лесно да се правят планове и да се вземат решения. Проблеми при такива пътувания са откъсването от групата и контактът с местните. Когато групата е от двама, е хубаво те да са свикнали един с друг. Физическата и най-вече психическата близост на двама непознати често е по-голяма, отколкото те могат да понесат. Когато трябва да се вземат критични решения, те се вземат от един. А той е определен преди пътуването — според опита и традициите на взаимното разбирателство (водачът не се избира, той се налага).

Контактът с местните е добре дошъл, ако скучаете помежду си. Пътуваш ли сам, отпадат доста проблеми, но се появяват нови. Самотният човек с раница е лесна мишена, пазенето на багажа изисква двойно повече усилия, а търсенето на място за спане с 10 кг на гърба също е натоварващо. Да си пееш на български е хубаво, да си говориш сам е нормално, но почнеш ли да се смееш на вицовете си, трябва да се замислиш. Безспорните предимства на самотното пътуване са в пълния контакт и пълното сливане с обкръжаващата те среда.

18.01.2008. Колумбия. Преди точно година един холандец в Буркина Фасо спомена колко красива била Колумбия. Аз сега съм тук и думите му се потвърдиха. Не е чудно, че за този РАЙ поне от 50 години се води гражданска война, но сега конфликтът тлее само на слаб огън и бившите територии на FARC може да се обикалят и без отряд от въоръжени придружители. Изкарах 7 чудни дни в Сиера Невада ел Кокуй - един от най-красивите планински масиви в Андите и може би в света. С много лоши котки и самоделен дървен пикел качих Пан де Асукар (5100 м) и Ритакуба Бланко (5400 м), но гледките са чудни и без да се катериш по върховете. Viva Colombia.

04.02.2008 Колумбия. Пурасе (4600 м) беше любов от пръв поглед. Едва ли катеренето по действащи вулкани (чиито подножия са минирани) в една от партизанските провинции на Колумбия прилича на особено здравословно занимание, но отстрани нещата изглеждат по-трудни, отколкото са в действителност.

01.03.2008 Екуадор. Ориенте се оказа не особено сухо място с новозаселнически дух и подобаващ ентусиазъм. Пътувах по лоши чакълирани пътища из джунглата, с няколко свлачища и отнесени мостове, през купища кал, но все пак на границите на нормалното.

Автор на тази мозайка от споделени във виртуалното пространство мисли е Юри Варошанов (вж. и бр. 5/2007). Кой е той и възможно ли е в съвременния прагматичен свят да се упражнява професия пътешественик ще разберете в следващия брой на „География `21”. От края на 2007 г. Юри осъществява поредната своя мечта и пътува из Южна Америка – Венесуела, Колумбия, Екуадор ... Желаем му добър път и щастливо завръщане.